Истината за случая Хари Куебърт

- Пак късмет, че е станало сутринта, а не на обед - каза Тамара. -Щеше да е жалко да не можете да дойдете.

- Та какво толкова важно имаш да ни съобщиш? - не се сдържа Дона.

Тамара широко се усмихна и отвърна, че предпочита да изчака всички гости, за да обяви новината. Малко след това се появиха семейство Тирстен, а в дванайсет и двайсет двамата Карлтън, които оправдаха закъснението си с проблем с управлението на новата си кола. Сега вече всички бяха налице. Всички освен Хари Куебърт. Тамара предложи втори коктейл за добре дошли.

- Кого чакаме? - попита Дона.

- Ще видите - отвърна Тамара.

Джени се усмихна. Денят щеше да е прекрасен.

В дванайсет и четирийсет Хари още го нямаше. Сервираха трети коктейл за добре дошли. После четвърти, в дванайсет и петдесет и осем.

- Още един коктейл за добре дошли? - оплака се Ейми Прат.

- То е, защото сте много добре дошли! - заяви Тамара, която започваше сериозно да се тревожи от закъснението на най-важния й гост.

Слънцето здраво прежуряше. Главите на гостите се позамаяха. „Гладен съм“, рече накрая Бобо и получи забележителен шамар по врата. После стана тринайсет и петнайсет, а Хари все още го нямаше. Тамара усети топка в стомаха.

*

- Висяхме като паяци - сподели Тамара на бара в „Кларкс“. -Боже, колко време висяхме! Щяхме да пукнем от жега. Всички бяхме вир-вода...

- По-жаден не съм бил през живота си - извика Робърт, който се опитваше да участва в разговора ни.

- Я млъквай! Мен питат, доколкото знам. Големите писатели като господин Голдман не се интересуват от магарета като теб.

Тя хвърли една вилица към него, след това се обърна към мен и каза:

- Накратко, чакахме до един и половина следобед.

*

Тамара се бе надявала, че колата му се е развалила или дори че е катастрофирал. Каквото и да е, само да не й е вързал тенекия. Под предлог че има работа в кухнята, тя на няколко пъти телефонира в Гуз Коув без никакъв резултат. Тогава пусна радиото да чуе новините, ала нямаше пътен инцидент и никой прочут писател не бе умрял в Ню Хампшър през този ден. На два пъти долови шум от кола пред къщата и всеки път сърцето й прескачаше един удар - той е! Но не, бяха тъпите им съседи.

Гостите не издържаха вече - притиснати от жегата, те най-сетне седнаха под палатката на по-хладно. Заеха местата си и заскучаха в гробно мълчание. „Надявам се, че новината е много голяма“, обади се накрая Дона. „Ако изпия още един от тези коктейли, ще повърна“, обяви Ейми. Накрая Тамара помоли сервитьора да подреди блюдата на масата и предложи на гостите си да започнат да обядват.

В четиринайсет часа храната бе на привършване и все още нямаше новини от Хари. Със свито сърце Джени не можеше нищо да погълне. Мъчеше се да не избухне в сълзи пред всички. Тамара трепереше от яд - два часа закъснение, явно нямаше да дойде. Как, по дяволите, можеше да им скрои такъв номер? Що за държане на джентълмен? И сякаш това не бе достатъчно, Дона взе настоятелно да пита каква е тази толкова важна новина, която ще им съобщи. Тамара запази мълчание. За да спаси положението и честта на жена си, нещастният Бобо се изправи, тържествено вдигна чашата си и гордо уведоми гостите: „Скъпи приятели, искахме да ви кажем, че имаме нов телевизор“. Настъпи дълга тишина, изпълнена с недоумение. Тамара, която не можеше да понесе мисълта да стане за смях, на свой ред се изправи и обяви: „Робърт има рак и ще умре“. Гостите веднага се трогнаха, включително Бобо, който не знаеше, че е пътник, и се питаше кога лекарят се е обаждал вкъщи и защо жена му не му е казала нищо. И внезапно се разплака, понеже животът щеше да му липсва. Семейството, дъщерята, малкият град - всичко това щеше да му липсва. И всички го запрегръщаха, като обещаваха, че ще го посещават в болницата, докато предаде богу дух, и че никога няма да го забравят.