Истината за случая Хари Куебърт

- Добър вечер, госпожо Куин.

- Джени, идваш тъкмо навреме. Влез да ми помогнеш, ако обичаш. Трябва да махна тези неща от главата си, а баща ти е пълен некадърник. Ще речеш, че Господ му е залепил крака на мястото на ръцете.

Джени се изправи, махна за сбогом на Травис и изчезна в къщата, а той дълго стоя сам под навеса.

Същата вечер в полунощ Нола излезе през прозореца на стаята си и хукна към дома на Хари. Трябваше да разбере защо вече не я иска. Защо дори не отговори на писмото й? Защо не й пишеше? След половин час бърз ход стигна в Гуз Коув. Видя светлина на терасата -Хари седеше пред голямата дървена маса и гледаше океана. Стресна се, когато тя го извика по име.

- За бога, Нола! Така ме уплаши!

- Значи, ето какво ви вдъхвам. Страх!

- Знаеш, че не е така... Какво правиш тук?

Тя се разплака.

- Нямам представа. Толкова ви обичам. Никога не съм изпитвала такова нещо.

- Избягала си от къщи?

- Да. Обичам ви, Хари. Чувате ли ме? Обичам ви, както никога не съм обичала и както никога няма да обичам.

- Не говори така, Нола.

- Защо?

Стомахът му се бе свил на топка. Листът, който криеше, беше първата глава на романа му. Най-после бе успял да го започне. Беше книга за нея. Пишеше й книга. Толкова я обичаше, че й пишеше книга. Но не посмя да й го каже. Прекалено го бе страх от това, което можеше да се случи, ако й каже, че я обича.

- Не мога да те обичам - произнесе с привидно безразличен тон.

Сълзите потекоха от очите й.

- Лъжете! Вие сте лъжец! Защо ходихме в Рокланд тогава? Защо беше всичко това?

Той се насили да бъде лош.

- Беше грешка.

- Не! Не! Мислех, че вие и аз, че между нас има нещо специално! Заради Джени ли е? Обичате я, а? Какво е това, което тя има, а аз нямам?

И Хари, неспособен да каже каквото и да е, проследи с поглед разплаканата Нола, която избяга в нощта.

- Беше жестока нощ - разказа ми Хари в стаята за посещения в щатския затвор. - Нола и аз изпитвахме много силни чувства един към друг. Много силни, разбирате ли? Беше истинска лудост! Любов, каквато ви спохожда веднъж в живота! Още я виждам как си тръгва, тичайки, онази нощ на плажа. А аз се питам какво да направя - да я догоня ли? Или да се скрия вкъщи? Да събера ли кураж и да напусна този град? Прекарах следващите дни на езерото в Монтбъри просто за да не бъда в Гуз Коув, за да не дойде да ме намери. Колкото до книгата, причината за идването ми в Орора, това, за което бях пожертвал всичките си спестявания, тя изобщо не напредваше. Или вече не напредваше. Бях написал първите страници и отново блокирах. Беше книга за Нола, но как да я пиша без нея? Как да описвам любовна история, обречена на неуспех? Часове наред стоях пред листовете, часове, за да напиша няколко думи, няколко реда. Глупави редове, блудкави, банални. Бях на онзи отчайващ стадий, когато намразвате и книгите, и писането, защото всичко е по-добро от това, което вие правите, дотолкова, че дори менюто в ресторанта ви се струва съставено с изключителен талант: Говежда пържола: 8 долара - какво майсторство, какъв стил! Беше абсолютният ужас, Маркъс! Бях нещастен и заради мен и Нола беше нещастна. Почти през цялата седмица я избягвах, доколкото бе възможно. А тя няколко вечери идва в Гуз Коув. Носеше диви цветя, набрани за мен. Чукаше на вратата и се молеше: „Хари, Хари, любими, имам нужда от вас. Пуснете ме да вляза, моля ви. Нека поне да поговорим“. А аз се правех на умрял. Чувах я как се свлича до вратата и продължава да чука, ридаейки. Стоях от другата страна, без да мърдам. Чаках. Понякога тя оставаше повече от час. След това чувах как оставя цветята до вратата и си тръгва. Спусках се към прозореца в кухнята и я гледах как се отдалечава по чакъления път. Изпитвах желание да си изтръгна сърцето, толкова я обичах. Но тя беше на петнайсет години! Тогава отивах да взема цветята и като всички други букети, които ми бе донасяла, ги слагах във вазата в дневната. Съзерцавах ги с часове. Бях толкова самотен и толкова тъжен. После, на следващата неделя, тринайсети юли седемдесет и пета година, се случи едно ужасно събитие.