Истината за случая Хари Куебърт
- Автор: Дикер Жоел
- Серия: Маркъс Голдман #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Истината за случая Хари Куебърт». Краткое содержание книги:
- Прав сте. Петнайсет милиона!
- Вие сте глупак, Барнаски.
- Там ви е грешката, Голдман. Глупакът сте вие! Искате да играете заедно с големите акули, но не искате да спазвате правилата. Искате да играете в Националната хокейна лига, но отказвате да участвате в плейофите, а така не става. И знаете ли какво? С парите, които ще изгубите на процеса, ще позлатя някой млад писател, преливащ от амбиция да разкаже историята на Маркъс Голдман, или как един обещаващ, но пълен с благородни чувства глупак е провалил кариерата и бъдещето си. Той ще отиде да ви интервюира в някаква жалка колиба във Флорида, където ще живеете в изолация и ще се наливате с уиски от десет часа сутринта, за да не предъвквате миналото си. Доскоро, Голдман. Ще се срещнем в съда.
И той затвори.
Малко след този поучителен телефонен разговор отидох в „Кларкс“ да обядвам. Там случайно срещнах семейство Куин, вариант 2008. Тамара беше на бара и хокаше дъщеря си, задето не правела достатъчно това и достатъчно онова. Робърт се криеше в един ъгъл, седеше на столчето си, ядеше бъркани яйца и четеше спортната рубрика на „Конкорд Хералд“. Седнах до Тамара, отворих един вестник къде да е и се направих, че чета, за да я чувам по-добре как мърмори и се оплаква, че кухнята е мръсна, че обслужването не е достатъчно бързо, че кафето е студено, че бутилките с кленов сироп лепнат, че захарниците са празни, масите мазни, че вътре е прекалено топло, че печените й филийки не струват и че не би платила и един цент за ястието й, че два долара за едно кафе са си чиста кражба, че никога нямало да й отстъпи този ресторант, ако знаела, че ще го превърне в третокласна дупка, тя, която имала такива амбиции за това заведение, и че между другото, по нейно време тук се стичали хора от целия щат, идвали за хамбургерите й, за които казвали, че са най-добрите в областта. Като ме видя, че я слушам, ме изгледа презрително и ме наруга.
- Хей, младежът. Защо слушате чужди разговори?
Придадох си вид на вода ненапита и се обърнах към нея.
- Аз ли? Но аз не ви слушам, госпожо.
- Разбира се, че ме слушате, след като ми отговаряте! Откъде сте?
- От Ню Йорк, госпожо.
Незабавно омекна, сякаш името Ню Йорк притежаваше седативен ефект, и ме попита с мазен глас:
- Какво един толкова представителен млад нюйоркчанин нрави в Орора?
- Пиша книга.
Тя помрачня и запелтечи:
- Книга? Да не сте писател? Ненавиждам писателите! До един са безделници, некадърници и лъжци. От какво живеете, а? От държавни субсидии? Дъщеря ми управлява този ресторант и ви предупреждавам, че няма да ви дава да ядете на вересия! Така че, ако не можете да платите, разкарайте се от тука! Разкарайте се, преди да съм извикала ченгетата. Шефът на полицията ми е зет.
Застанала зад барплота, Джени каза огорчено:
- Мамо ма, това е Маркъс Голдман. Известен писател.
Мама Куин се задави с кафето си.
- По дяволите, вие сте онова копеле, което се мотаеше в краката на Куебърт?
- Да, госпожо.
- Пораснали сте от тогава... Дори доста си ви бива. Искате ли да знаете какво мисля за Куебърт?
- Не, благодаря, госпожо.
- Все пак ще ви кажа. Мисля, че е непоправим кучи син и че заслужава да свърши на електрическия стол!
- Мамо ма! - взе да протестира Джени.
- Това е чистата истина!
- Стига, мамо!
- Ти да мълчиш, дъще. Сега аз приказвам. Слушайте и запомняйте, тъпо писателче. Ако имате грам почтеност, напишете истината за Хари Куебърт. Той е последният мръсник, извратеняк, гадина и убиец. Той уби малката Нола, леля Купър и в известен смисъл уби и моята Джени.
Джени избяга в кухнята. Мисля, че плачеше. Седнала на високото столче до бара, права като бастун, с блеснали от ярост очи и вдигнат във въздуха пръст, Тамара Куин ми обясни причината за гнева си и как Хари Куебърт е опозорил името й. Инцидентът, за който ми разказа, се случил в неделя, на 13 юли 1975 година, ден, който трябвало да бъде незабравим за семейство Куин, организирало върху прясно окосената морава в градината си и още от пладне (както сочела поканата, изпратена на десетина избрани) истинско градинско празненство.
*
13 юли 1975 г.
Щеше да е голямо събитие и Тамара Куин виждаше нещата едро-мащабно: палатка, разпъната в градината, сребърна посуда и бяла покривка на масата, обяд под формата на бюфет, поръчан в Конкорд и съставен от хапки с риба, студени меса, плата морски дарове и руска салата. Сервитьор с препоръки бе предвиден за обслужването със свежи напитки и италианско вино. Всичко трябваше да е съвършено. Обядът щеше да е първостепенно светско събиране - Джени се готвеше да представи официално новия си приятел на някои изтъкнати членове на доброто общество в Орора.