Царицата на Палмира [Танцът на боговете]
- Автор: Даниел Антоан Б.
- Серия: Царицата на Палмира #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Царицата на Палмира [Танцът на боговете]». Краткое содержание книги:
— Ще направи жертвоприношение и ще се оплаче пред олтара на сестра си Гардалай, за да може по-добре да разпространява ужасии – обясни още Дина. – Тя е в състояние да плаче и да се жалва ден и нощ, изтегната сред кошниците с дарове. Когато става дума за лъжи, никой не умее да бъде по-искрен от нея. Утре целият град ще шушука нейните измислици.
— Доста ще трябва да си измисля – изсумтя Ашему. – Няма нищо особено страшно за разказване.
Дина погледна смутено Зиновия.
— В града някои разказват, че си излъгала. Че не си била занесена в пустинята от Ваалшамин. Те казват, че камъкът от коба не е нищо друго, освен обикновено камъче. Че всичко това е измислица, с която ти се налага да прикриваш една грешка.
Ашему, смаяна, ококори очи. Дина добави с тон, който трябваше да бъде лекомислен, и сви рамене:
— Това не е важно. Палмира е голям град, не липсват завистници. Баща ти е толкова богат, че няма как да не си е създал и някои неприятели.
Настана неловка тишина. Ашему се обърна към Зиновия, подготвяйки се да чуе как избухва. Но видя само пребледняло лице, странна физиономия – уморена и безразлична.
— Ако Всепрославения се остави да бъде убеден, толкова по-зле. Той ще ме отпрати, и това е. Какво бих могла да направя?
Ашему скочи, като едва не събори една лампа.
— Ама ти сериозно ли? Разбира се, че ще се възпротивим! Всички тези измислици са…
— Ако Оденат ме изпъди – прекъсна я Зиновия, – ще стана жрица на Ваалшамин. Мислех си за това напоследък и няма да ми бъде неприятно.
— Тя отново полудя – изпъшка Ашему с безизразен глас.
— Защо да се боря да бъда съпруга на старец, който коленичи пред някаква дебела глупачка?
Дина хвана ръката на Зиновия.
— Всепрославения не е старец, нито мъж, който лесно може да бъде излъган. Той знае колко струва Офала. Лесно ще се докаже, че онова, което казва, са само измислици.
Зиновия не отговори.
— Дано Изида те чуе, момичето ми – въздъхна Ашему. – О, дано те чуе!
≈ 22 ≈
КЛАВДИЯ АРА АГРИПИНЕНСИУМ
— И ти, разбира се, му даде това обещание?
— Можех ли да направя друго?
Максим поставяше внимателно пластир с билки и свинска мас върху подутата рана, която червенееше върху гърдите на Аврелиан. Той повдигна подигравателно вежда.
— Мога да си представя няколко неща.
— Хайде, Максим! Аз никога няма да стана част от тази воняща глутница, която разкъсва империята от гордост или от ревност. Старият император иска помощта ми – ще я има. Защото го обичам и защото той е август. Това го изисква Рим, ако искаме Рим да съществува.
— Дали Рим и „старият император” искат от теб тази саможертва, или цезар, синът на нашия август и любимец на сената?
— О, Максим…
— Добре, добре! Млъквам. Спри да мърдаш – не съм свършил.
Три мангала бяха доближени до нишата, граничеща с обширния триклиниум на вилата, дадена на Аврелиан за престоя му в лагера. Температурата в стаята съвсем не беше ниска. Въпреки това, както беше гол до кръста, Аврелиан отново се разтрепери целия. Продължаваше да го тресе. Максим докосваше бузите му с дългите си руси коси и покривайки ръба, приключи с мазането на раната. Рисунката на слънцето с четирите лъча в посоките на света изчезна малко по малко под мехлема.
Четири или пет дни щяха да бъдат нужни, ако всичко вървеше добре, за да засъхне и да се затвори раната. Нямаше нищо по-бавно и деликатно за лекуване от изгарянията с желязо. Много офицери, вярващи в Митра и белязани така, бяха търпели месеци наред раните, които понякога ставаха толкова болезнени, че те не можеха да воюват. Случваше се раната да се влоши, да гнояса, да завони като разлагаща се плът. Смъртта идваше бавно, болезнена и всепроникваща, сякаш огънят от желязото малко по малко поглъщаше цялото тяло. Наричаха тази смърт присъдата на Митра! Независимо от това, Аврелиан не пожела да се види с лагерния лекар. И ако приятелят му не беше настоял, щеше сам да си направи превръзката.
Максим постави чисто парче плат върху пластира. Закрепи компреса с превръзка, увивайки гърдите на Аврелиан, като се мъчеше да не стяга прекалено. Едва беше приключил и три млади франкски робини влязоха в помещението, натоварени с подноси с храна, стомни с топло вино, ароматизирано с мед и канела, както и с голяма медна паница за ритуалното измиване.
Бяха момичета с много бяла кожа и светли коси, които нямаха и двайсет години. Туниките им бяха толкова къси и толкова дълбоко изрязани, че разкриваха жалките им гърди и младежки бедра. Страхът, примесен с желанието да бъдат харесани, придаваше на незрелите им лица нежен и странно съблазнителен блясък.
Когато оставиха подносите и стомните върху ниските табуретки, те застанаха край облицованата преграда с наведени очи. Максим си изми грижливо ръцете в паницата, после заповяда на една от робините да се приближи.