Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
— Драматургът би могъл да навреди — добави той след леко колебание — на съдията… особено в провинцията, където хората са малко назадничави…
— О! Разчитайте на моята дискретност! — викна Рултабий, вдигайки в потвърждение ръце към небето.
Влакът потегли…
— Тръгваме! — каза съдия-следователят, изненадан, че ще пътуваме с него.
— Да, господине, истината тръгва… — каза любезно усмихнат репортерът, — тръгва към замъка Гландие… Чудесна афера, господин дьо Марке, чудесна афера!…
— Тъмна афера! Невероятна, неразгадаема, необяснима афера… и само от едно се страхувам, господин Рултабий… от това, че и журналистите са тръгнали да я разгадават…
Приятелят ми усети прекия удар.
— Да — рече просто той, — трябва да се страхувате… Те се пъхат навсякъде… Колкото до мен, аз ви говоря за това само защото случайността, чистата случайност ме постави на пътя ви и почти в купето ви.
— Но къде отивате вие? — попита господин дьо Марке.
— В замъка Гландие — отвърна Рултабий, без да му мигне окото.
Господин дьо Марке подскочи.
— Няма да можете да влезете там, господин Рултабий!…
— Ще ми попречите ли? — попита моят приятел, вече готов за сражение.
— Ами! Достатъчно обичам пресата и журналистите, за да бъда лош с тях по какъвто и да е повод, но господин Станжерсон е затворил вратата си за всички. И я пазят много хубаво. Вчера нито един журналист не можа да прекрачи прага на Гландие…
— Още по-добре — отвърна Рултабий, — идвам тъкмо навреме.
Господин дьо Марке прехапа устни и изглеждаше готов да потъне в упорито мълчание. Поотпусна се едва когато Рултабий побърза да му каже, че отиваме в Гландие да се видим с един „стар близък приятел“ — имаше пред вид господин Робер Дарзак, когото бе виждал най-много един път.
— Бедният Робер! — продължи младият репортер… — Бедният Робер! Готов е да умре заради тази история… Толкова обичаше госпожица Станжерсон…
— Тежко е да гледаш мъката на господин Робер Дарзак наистина… — сякаш пряко волята си каза господин дьо Марке.
— Но трябва да се надяваме, че госпожица Станжерсон ще се спаси.
— Да се надяваме… Баща й ми казваше вчера, че ако тя умре, и той ще я последва в гроба… Каква неизмерима загуба за науката.
— Раната в слепоочието е тежка, нали?…
— Естествено! Но това е някакъв нечуван късмет, че не е била смъртоносна… Ударът е бил толкова силен…
— Значи госпожица Станжерсон не е била ранена с револвера — подметна Рултабий, като ми хвърли един победоносен поглед…
Господин дьо Марке се обърка.
— Нищо не съм казал, нищо не искам да казвам и нищо няма да кажа!
И той се обърна към секретаря си, сякаш вече не ни познаваше.
Но не е така лесно да се отървеш от Рултабий. Той се доближи до съдия-следователя и сочейки вестник „Матен“, който извади от джоба си, му рече:
— Има нещо, господин следовател, което мога да ви попитам, без ни най-малко да бъда недискретен. Четохте ли материала в „Матен“? Абсурден е, нали?
— Съвсем не, господине…
— Така ли! Жълтата стая има само един зарешетен прозорец, чиито пръчки не са били докосвани, и една врата, която избиват… но не намират убиеца!
— Така е, господине! Така е!… Точно там е въпросът!…
Рултабий не каза нищо повече и потъна в размисъл… Тъй измина четвърт час.
Когато отново ни забеляза, той се обърна към следователя:
— Каква беше прическата на госпожица Станжерсон онази вечер?
— Не разбирам връзката — рече господин дьо Марке.
— Много е важно! — отвърна Рултабий. — Гладка, „на прав път“, нали? Сигурен съм, че онази вечер, вечерта на трагедията, тя е била с гладко сресани пуснати коси, с път в средата!
— Е, господин Рултабий, тук сбъркахте — възрази съдия-следователят. — Онази вечер косата на госпожица Станжерсон е била просто вдигната на кок… Това трябва да е обичайната й прическа. С открито чело… мога да твърдя, защото дълго изследвахме раната й. По косите й нямаше кръв… а никой не беше пипал прическата й след нападението.
— Значи вие сте сигурен! Сигурен сте, че в деня на нападението госпожица Станжерсон не е била „гладко сресана на път“…
— Напълно — продължи усмихнат следователят… — защото още чувам как докторът, като преглеждаше раната, ми каза: „Много жалко, че госпожица Станжерсон има навика да се сресва назад. Ако беше със спуснати коси, това щеше да смекчи удара, който е получила в слепоочието.“ Ще ви кажа сега, че е странно да обръщате внимание на…