Тайната на жълтата стая

Двайсетгодишна, чудно руса, със сини очи, млечнобял тен, лъчезарна, с божествено здраве, Матилд Станжерсон беше едно от най-хубавите момичета за женитба на стария и новия континент. Баща и бе длъжен, въпреки естествената мъка от една неизбежна раздяла, да помисли за тази женитба. Но той се затвори с детето си в Гландие тъкмо когато приятелите му очакваха да въведе Матилд в обществото. Някои от тях го посетиха и изразиха учудването си. На въпросите им той отговори: „Така иска дъщеря ми. Нищо не мога да й откажа. Тя избра Гландие.“ Когато попитаха и нея, младото момиче отвърна спокойно: „Къде бихме могли да работим по-спокойно, ако не в това уединение?“ Защото госпожица Матилд Станжерсон помагаше вече на баща си, но тогава не можеше да се предположи, че любовта й към науката ще стигне дотам, че да отблъсва всички кандидати в продължение на повече от петнайсет години. Колкото и уединено да живееха, баща и дъщеря трябваше да се покажат на няколко официални приема и в два-три приятелски салона, където славата на професора и красотата на Матилд направиха сензация. Крайната студенина на младото момиче не обезкуражаваше в началото ухажорите, но след няколко години това им омръзна. Само един продължи кротко да упорствува и заслужи прозвището „вечният годеник“, което самият той прие с примирение: това бе господин Робер Дарзак. Сега госпожица Станжерсон не беше вече млада и след като не бе намерила причини да се омъжи до 35 години, изглежда, че нямаше да ги намери никога. Подобен аргумент не важеше за господин Робер Дарзак, защото той не преставаше да я ухажва, ако могат да се нарекат „ухажване“ деликатните и нежни грижи, с които продължаваш да ухажваш една жена на трийсет и пет години, останала мома и заявила категорично, че няма да се омъжва.