Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
Щом главният редактор получи този безценен крак и разбра в резултат на какви умни заключения едно дете го бе открило, той се почувствува раздвоен между възхищението от толкова полицейска хитрост в един шестнайсетгодишен мозък и удоволствието да покаже в „моргата“ на вестника левия крак от улица „Оберкампф“.
— Този крак — провикна се гой — ще стане гвоздеят на броя.
След туй, като предаде зловещия пакет на съдебния лекар към редакцията на „Епок“, той попита този, който скоро щеше да стане РУЛТАБИЙ, колко ще поиска, за да работи като репортер в отдел „Произшествия“.
— Двеста франка на месец — рече скромно младият човек, смаян до немай-къде от подобно предложение.
— Двеста и петдесет — отвърна главният редактор, — само че ще казвате на всички, че сте в редакцията от един месец. И да сме наясно — не вие сте открили левия крак от улица „Оберкампф“, а вестник „Епок“. Тук, млади мой приятелю, отделният човек е нищо, вестникът — всичко!
След което помоли новия редактор да се оттегли. На прага на вратата той все пак го задържа, за да го попита как се казва. Онзи отвърна:
— Жозеф Жозефен.
— Що за име е това! — рече главният редактор. — Но вие няма да се подписвате и затова няма значение.
Голобрадият редактор веднага завъди много приятели, защото беше услужлив и винаги в добро настроение, което очароваше и най-големите мърморковци и накрая обезоръжи и най-големите завистници. В кафенето на адвокатите, където се събираха тогава репортерите от „Произшествия“, преди да влязат в прокуратурата или в префектурата за поредното престъпление, той постепенно се прочу като много способен човек, който скоро прекрачи прага на самия шеф на Обществената безопасност! Щом някоя афера си струваше и Рултабий — вече си имаше и прякор — беше пуснат на бойното поле от своя главен редактор, той често успяваше да „скрие топката“ и на най-реномираните инспектори.
Именно в кафенето на адвокатите се запознах по-отблизо с него. Адвокатите криминалисти и журналистите не враждуват, тъй като едните имат нужда от реклама, а другите — от сведения. Поговорихме малко и аз тутакси изпитах голяма симпатия към този смелчага Рултабий. Толкова беше интелигентен и оригинален! Не бях виждал у другиго такава точна мисъл.
Малко след това ми дадоха съдебната хроника в „Кри дю бульвар“. С навлизането ми в журналистиката приятелските връзки, които се бяха създали между Рултабий и мен, само още повече се затвърдиха. Пък и на моя нов приятел му хрумна идеята за една малка съдебна кореспонденция, която го караха да подписва с „Бизнес“ в неговия вестник „Епок“, та можех често да му давам правни разяснения, от които той се нуждаеше.
Повече от две години изминаха така и колкото го опознавах, толкова повече го обиквах, защото открих, че зад привидната си екстравагантна веселост той беше невероятно сериозен за възрастта си. Много често аз, който бях свикнал да го виждам все весел, а често и прекалено весел, го намирах потънал в дълбока тъга. Исках да го попитам защо тъй мени настроенията си, но той всеки път отново започваше да се смее и ме оставяше без отговор. Един ден го попитах за родителите му, за които никога не споменаваше, а той излезе, като се направи, че не ме е чул.
Междувременно гръмна прочутата афера „Жълтата стая“, която трябваше да го направи не само пръв между репортерите, но и първия полицай в света — двойно предимство, съчетано в една и съща личност, което не би трябвало да изненадва, като имате пред вид, че ежедневната преса започваше вече да се променя и да заприличва на това, което е горе-долу днес: дневник на престъпленията. Някои черногледци могат да са недоволни — аз обаче смятам, че трябва да се поздравим за това. Никога няма да ни стигнат било частните, било обществените оръжия срещу престъпниците. На което тези черногледци отвръщат, че пишейки за престъпленията, пресата в края на краищата става тяхна вдъхновителка. Но има хора, нали, на които човек никога нищо не може да докаже.
И ето го Рултабий в моята стая, онази утрин на 26 октомври 1892 година. Той беше още по-зачервен, отколкото обикновено; очите му щяха да изхвръкнат от орбитите, както се казва, и изглеждаше в плен на силна възбуда. Размахваше „Матен“ с трепереща ръка. Викна ми:
— Е, драги ми Сенклер… Четохте ли?…
— Престъплението в Гландие?
— Да, „Жълтата стая“! Какво мислите за това?
— Господи, мисля, че или „дяволът“, или Божията животинка са извършили престъплението.