Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
Докато се обличах, викнах на Рултабий, който вече губеше търпение в салона:
Имате ли някаква представа за социалното положение на убиеца?
— Да — отвърна той, — мисля, че ако не е светски човек, то е поне достатъчно издигнат… Това е само предположение…
— Но какво ви кара да предполагате…
— Ами кирливата барета, простата носна кърпа и следите от груби обувки по пода — обясни младият човек.
— Разбирам — рекох, — човек не оставя толкова следи след себе си, когато те казват истината!
— Ще излезе нещо от вас, драги Сенклер — заключи Рултабий.
III Глава
„Един човек е минал като сянка през капаците на прозореца“
Половин час по-късно Рултабий и аз бяхме на гара Орлеан, за да тръгнем с влака, който щеше да ни отведе в Епине сюр Орж. Видяхме как пристига прокуратурата на Корбей в лицето на господин дьо Марке и неговия секретар. Господин дьо Марке бе прекарал нощта в Париж със секретаря си, за да присъствува в „Ла Скала“ на генералната репетиция на някакво малко ревю, чийто анонимен автор беше самият той и който се бе подписал просто: „Кастигат Ридендо“5.
Господин дьо Марке заприличваше вече на благороден старец — цял любезност и „ухажорство“ и през целия си живот не бе имал друга страст освен драматичното изкуство. В кариерата си на правник той истински се бе интересувал само от тези дела, които можеха да му дадат материал поне за едноактна пиеска. Прилично женен, макар че бе могъл да се стреми към най-високи правни длъжности, в същност той бе работил само за да се добере до романтичния театър „Порт Сен Мартен“ или класическия „Одеон“. Този му идеал го бе накарал към края на живота си да стане съдия-следовател в Корбей и да подпише с „Кастигат Ридендо“ непристойна едноактна пиеска в „Ла Скала“.
Аферата „Жълтата стая“ трябва да е съблазнила с необяснимостта си един тъй изкушен от литературата дух. Тя силно го заинтригува и господин дьо Марке се зае с нея не толкова като правник, жаден да научи истината, а като любител на драматични пиеси със заплетена интрига, насочил всичките си способности към разгадката на интригата и въпреки това боящ се единствено да не стигне прекалено бързо до последното действие, в което всичко се изяснява.
И тъй, в момента, когато го срещнахме, чух господин дьо Марке да казва с въздишка на своя секретар:
— Само онзи предприемач, драги господин Мален, само онзи предприемач да не разруши с кирката си нашата чудесна загадка!
— Не се безпокойте — отвърна господин Мален, — кирката му може би ще разруши павилиона в парка, но ще остави аферата ни цяла целеничка. Аз огледах стените и проучих тавана и пода — разбирам от тия работи. Не могат ме излъга. Можем да бъдем спокойни. Нищо няма да узнаем.
Като успокои така своя шеф, господин Мален дискретно посочи с глава към нас. Лицето на господин дьо Марке се смръщи и като видя, че Рултабий иде насреща му и вече сваля шапка, той забърза към първата попаднала му врата и скочи във влака, подхвърляйки полугласно на своя секретар: „Само не журналисти!“
Господин Мален отвърна: „Разбрано!“, спря Рултабий и дори има нахалството да не го пусне в купето на съдия-следователя.
— Извинете, господа! Това купе е запазено…
— Аз съм журналист, господине, редактор съм в „Епок“ — рече моят млад приятел, като се разтапяше от учтивост, — имам да кажа нещо на господин дьо Марке.
— Господин дьо Марке е много зает със следствието…
— О! Аз съвсем не се интересувам от това, повярвайте ми… Аз не пиша в рубриката „Премазани кучета“! — заяви младият Рултабий, чиято долна уста изразяваше в момента безкрайното му презрение към писачите на „Произшествия и…“. — Аз съм театрален репортер… и тъй като трябва да направя тази вечер един малък материал за ревюто в „Ла Скала“…
— Моля, господине, заповядайте… — отстъпи секретарят.
Рултабий беше вече в купето. Последвах го. Седнах до него; секретарят се качи и затвори вратата. Господин дьо Марке гледаше секретаря си.
— О, господине — започна Рултабий, — не се сърдете на този добър човек, че не се съобрази с нареждането ви; не с господин дьо Марке желая да говоря, а с господин „Кастигат Ридендо“!… Позволете да ви поздравя като репортер от театралната хроника на „Епок“…
И след като представи първо мен, Рултабий представи и себе си.
Господин дьо Марке неспокойно поглаждаше острата си брадичка. Той обясни с няколко думи на Рултабий, че е много скромен автор, за да желае псевдонимът му публично да се разкрие, и че се надява ентусиазмът на журналиста към драматургичното творчество да не стигне дотам да обяви на читателите, че господин „Кастигат Ридендо“ не е някой друг, а съдия-следователят от Корбей.
5
Смеейки се, порицавам (лат.) — Б.пр.