Любовни досиета
- Автор: Велчева Ружа
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовни досиета». Краткое содержание книги:
Толкова незабравими срещи бележат моите пет години в Габрово, но искам да отбележа три от тях, защото са оставили трайна следа в сърцето ми и всяка по свой неповторим начин е градила мен самата:
Първата касае запознанството ми с писателя Станислав Сивриев.
Още във Варна знаех за голямото приятелство между Никола Радев и Станислав Сивриев. „Бачо“ Кольо се прекланяше пред писателя и човека Сивриев и още щом разбра, че се местя да уча в Габрово, горещо ми препоръча да се свържа с него, да му отида на гости в Боженци, а той ще ме представи на Сивриев в писмо…
Написах няколко реда на гърба на една картичка и зачаках. Скоро се получи визитка с няколко реда, в която имаше и заветната покана. „Сега съм сам в Боженци. Ако снега не те плаши, ще си ми драг гостенин…“
Беше красива, зимна неделя с дебел, пухкав сняг. Автобусът ме остави в центъра на Боженци и аз бавно се заизкачвах нагоре по стръмната, кълдъръмена уличка към къщата на Сивриев. Сърцето ми лудо биеше, пърхаше като птиче пред първи полет… В ръката си стисках тетрадка със стихове. Това беше моята първа среща с голям писател извън протоколните ходения по мъките по редакции и издателства.
Притесненията ми се оказаха напразни. Станислав Сивриев ме посрещна усмихнат на прага, ръкувахме се сърдечно и аз влязох в гостоприемния дом. Камината в ъгъла гореше дружелюбно, кафето къкреше на огъня…
Говорихме за толкова неща…
Говорихме за поезия, за моите стихове, за извечните неща от живота. За първи път слушах стиховете на Омар Хаям. И древната мъдрост на персийския поет звучеше странно близка в невероятната атмосфера на Боженци.
Неусетно зимната вечер приласка утихналото село. Последният автобус за Габрово се изтърколи в тъмнината и аз се уплаших, че не съм усетила времето…
Един ден, изпълнен с толкова красота, поезия, вълшебство…
Бях омагьосана от словото, което се лееше от устата на този мъж …И досега не мога да си обясня защо се уплаших точно от магията на този ден. Настоявах да се прибера на всяка цена в Габрово. Може би наскоро нараненото ми сърце се предпазваше от обвързаност, дори само интелектуална… Но тогава съм действала по-скоро инстинктивно. С годините, пресявайки спомена, разбирам същината на нещата. Завинаги в мен, след първите сърдечни погроми, задействах една сигнална лампичка за самосъхранение… И винаги си поставях предварително допустимите граници…
Всеки творец е посвоему самотен.
Но тогава бях много млада, за да го почувствам, за да го разбера.
Настоях да ме закара с колата си до общежитието в Габрово. Нали времето беше пред нас. Ще имаме и много други срещи, казах.
А аз исках просто да избягам, да избягам не от него, от себе си…
После много пъти се срещахме в Габрово, по различни поводи, а понякога — и случайно, в кафенето на комплекса „Могильов“, но никога повече не се получи онази магия, онази неповторима духовна връзка и синхрон, като при нашата първа среща.
Разменихме си по няколко писма (аз и досега пазя тези негови словестни шедьоври), с нетърпение поглъщах всяка нова негова книга.
Едно от писмата му искам да цитирам изцяло. Ако може да ме чуе, там отгоре, знам, в доброто му око ще блесне сълза:
„Боженци, 27 януари 1969 г.
Др. Ружа!
Вежливата хладина на твоето писмо ми подсказа, че моето писмо не е стигнало до теб. Ако не беше така, трудно щях да преглътна и онова безлично «здравейте», което е опит за самосъхранение без причина. Подир едно писмо и една новогодишна картичка (първото получих в София, препратено ми от Орлин Василев, а картичката — в Боженци) ти писах страничка вариации върху това, което е около мене. Писах на 4 януари, но поради спрелия автобус, предадох писмото на 6 или 7 януари да го пусне мой познат в Габрово. Няколко дни по-късно, на 11 януари в събота, аз бях там и те търсих в общежитието късно след обяд. Казаха ми, че подир един успешно издържан изпит си заминала за Търново. Щяла си да се върнеш към вторник за нов изпит. Зачаках някаква вест и — ето това писмо, в което нищо не подсказва, че си получила нещо от мен. След като си заминах на 23 ноември, върнах се в Боженци на 30 декември. През това време ме пратиха в Будапеща — гост на Унгарския съюз на писателите. Може би си чела в «Литфронт». Тук съм съвсем сам. И работата ми се е запънала — няма го онова пеене отвътре, което само̀ става слово. Дано потръгне. Планове — колкото щеш. Готови неща, които само чакат да ги изнижа на белия лист — много. А тоя бял лист ме плаши и радостта при очакването на «Светът е стар» беше по-голяма, отколкото готовата книга, когато я взех от печатницата. То е едно прокълнато призвание. Колкото по-нататък отиваш, толкова целите се отдалечават и направеното не е то. И изобщо има ли нещо, което да е то? Възможно ли е първичните навеи и импулси, след като се филтрират и фризират от естетическата ни култура, да станат по-истински от първопоттика? Не. Не е възможно! Писателите, когато са писатели, или интуитивно долавят това, или го извеждат като математическо уравнение и затова са безутешни, сами и обременени с проклятието на понятното и непонятно съвършенство. Това всъщност е мъката ми — мъчителна и илюзорна гонитба на уж уловими, а всъщност призрачни и поради това — вечно изплъзващи се неща… Ти си много млада, за да разбереш това. И ако има нещо, което от сърце ти желая, то е никога да не го разбереш. Защото тогава вече спасение няма!