Императрица Сиси
- Автор: Шустер Габи
- Язык: болгарский
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Императрица Сиси». Краткое содержание книги:
Виенските царедворци, които тъй лицемерно ме заклеймяваха като „унгарско оръдие", биха се учудили, ако знаеха с какво удоволствие изпълнявах ролята на такова оръдие. Най-после някой оценяваше моите вродени и придобити способности и ги използваше без колебание. През изминалите дванайсет години на нашия брак Франц Йозеф знаеше само едно – да пренебрегва и подценява тези таланти.
Последните дни на август в горещата, слънчева Унгария, които ме изтощаваха с безкрайните си тържествени актове за деня на свети Стефан и изискваха цялата ми енергия, същевременно като по чудо съживиха вътрешната ми сила.
От Прага дойде новината за окончателното подписване на мирния договор заедно с поредното писмо от Франц Йозеф, което настоятелно ме приканваше да се върна във Виена. Не ме оставяй толкова дълго сам, пишеше той, а аз потиснах с мъка въздишката си, докато го четях.
Та нали именно той ме оставяше сама дори когато живеех под един покрив с него във Виена. Още в пет сутринта сядаше над документите, които и без това разказваха само общоизвестни неща. Използваше всяка свободна минута, за да отиде на лов, вместо да я прекара с мен. Излетите, разходките на кон, разговорите от ранната фаза на брака ни бяха само спомен. Вече не помнех кога сме били заедно на театър. За Франц Йозеф театърът беше интересен само ако главната роля в пиесата се изпълняваше от някоя красива актриса, по възможност оскъдно облечена.
– Ще заповядате ли да стягаме багажа, Ваше Императорско Височество? – попита главната ми придворна дама. Макар да не беше чела писмото, и тя като всички останали можеше лесно да отгатне какво пише в него.
– Още не, графиньо Кьонигсег – промърморих аз и в същия миг улових погледа на моята Ида, който препоръчваше тъкмо обратното.
Знаех, че е права, но всичко в мен се съпротивляваше на едно сбогуване, което щеше да ми е много по-трудно от това с Франц Йозеф. Започнах припряно да си блъскам главата как да намеря някаква що-годе разумна причина да отсроча заминаването.
– Забравехте ли, че обещах да посетя болницата в замъка „Гьодьольо"34?
Този замък, разположен на един час езда от Буда и Пеща, беше преобразуван в лазарет за унгарците, ранени в битките при Кьониггрец и в Италия. Стоеше празен, откакто бе починал последният собственик, който нямал наследници, и правителството с радост се беше възползвало от възможността да настани ранените войници при относително удобство.
Всички щяха да проявят разбиране, ако бях забравила за това по-скоро маловажно посещение, ала то беше точно онзи предлог, който търсех.
– Ида, моля, кажете на нашия приятел, че бих се радвала да ме придружи за този излет.
Естествено, дадох разпореждането на унгарски, и също така естествено избегнах да спомена лесно разпознаваемото име, което би дало повод за любопитство на главната ми придворна дама. Харесвах Пола Кьонигсег много повече от графиня Естерхази, но пълно доверие имах само на Ида.
– Смятате ли, че е разумно, Ваше Императорско Височество? – плахо възрази тя.
– Не – отсякох. – Но въпреки това ще го направя.
А наум тъжно добавих: „Не мога да се сбогувам с него както с императора, зорко наблюдавана от стотици хора, които коментират всяко мое движение. Поне това трябва да ми е позволено!"
* * *
Яздех в бърз тръс из унгарската пуста, ширнала се чак до хоризонта, а придружителите ми изостанаха толкова, че вече не ги чувах. Странната лекота и новооткритата свобода вливаха в жилите ми повече жизнени сили от всяко лекарство, предписано от докторите. И дума не можеше да става за сравнение дори с най-лудешкия галоп из „Пратера" или в околностите на „Лаксенбург". Ето, това беше чистият еликсир на живота!
Всичко наоколо сякаш бе създадено, за да увеличи насладата на ездача и да го насърчи за високи спортни постижения. Особено като се има предвид, че за целта разполагах с най-прекрасните екземпляри от конюшнята на граф Андраши, след като той се убеди със собствените си очи в майсторското ми владеене на конете.
От същата конюшня беше и огненият вран кон, който ми оседлаха в онзи ден. Расов, необуздан, отличаващ се с деликатна красота, той се нуждаеше от здрава ръка, която да държи юздите, и от опитна ездачка, която да укротява дивия му нрав. Затова пък ми се отплащаше с бързина и с илюзията за безгранична свобода на движението. Само един ездач поддържаше еднакъв ход с него – не беше нужно да се обръщам, за да знам кой бе той.