Машина за знамения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #12
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-716-9
- Переводчик: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Машина за знамения». Краткое содержание книги:
В Народния дворец в Д'Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д'Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, машината започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно…
Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа.
Коя е тя? Кой говори чрез нея?
Hannis Arc, working on the tapestry of lines linking constellations of elements that constituted the language of Creation recorded on the ancient Cerulean scroll spread out among the clutter on his desk, was not surprised to see the seven etherial forms billow into the room like acrid smoke driven on a breath of bitter breeze. Like an otherworldly collection of spectral shapes seemingly carried on random eddies of air, they wandered in a loose clutch among the still and silent mounted bears and beasts rising up on their stands, the small forest of stone pedestals holding massive books of recorded prophecy, and the evenly spaced display cases of oddities, their glass reflecting the firelight from the massive hearth at the side of the room.
Since the seven rarely used doors, the shutters on the windows down on the ground level several stories below stood open as a fearless show of invitation. Though they frequently chose to use windows, they didn’t actually need the windows any more than they needed the doors. They could seep through any opening, any crack, like vapor rising in the early morning from the stretches of stagnant water that lay in dark swaths through the peat barrens.
The open shutters were meant to be a declaration for all to see, including the seven, that Hannis Arc feared nothing.
— Тя живее на моя територия и ще прави точно каквото й заповядам, когато й заповядам, в противен случай ще изгуби протекцията ми.
— Джит няма нужда от твоята протекция.
— Без моята протекция Кхарга не би била онзи безопасен рай от получовеците. Тя ще се превърне в месо за гозбата им. Както и всички вие.
Фамулусът застина за миг, докато изучаваше очите му.
— Получовеците ли? Получовеци няма. Това са само прашасали легенди от стари времена.
— О, получовеците съществуват, не знаеш ли, че правят изключителни оръжия? Оръжия, които могат да се използват срещу мъртвите. — Той изви вежда. — Как мислиш, кой изработи този нож, с който те приковах към писалището?
Мрачният поглед на фамулуса се спусна към ножа, който пробиваше разчленената й ръка, преди накрая да го изгледа с убийствен поглед. Този път се позамисли, преди да заговори, и реши да премине в защита.
— Получовеците не са заплаха за нашата господарка. Дори да съществуват, си остават заключени отвъд Северната стена, както е от хиляди години.
Ханис Арк се подсмихна.
— Вече не.
Фамулусът изви горната си устна в злобна гримаса.
— Поредната лъжа. Получовеците не могат да преминат Северната стена.
— Не е и нужно. Ходих оттатък Стената и се разхождах сред тях, разговаряхме. Те ме слушаха и в крайна сметка избраха да ми се кланят като на суверен. В замяна аз им отворих портите. Сега ловуват из Печалните територии… но само там, където аз им кажа, че е позволено, и преследват тогова, когото аз реша.
Онази го измери с поглед.
— Правиш грешка, като си мислиш, че можеш да контролираш получовеците.
— Джит е тази, която трябва да се притеснява да не допуска грешки.
— Джит може да се грижи за себе си — изсъска фамулусът. — Не й е нужна твоята закрила, нито пък на нас. Получовеците не биха дръзнали да дойдат в Кхарга. Те се страхуват от Джит, както се страхуват от Стената. Няма да посмеят.
Останалите шест се приплъзнаха по-близо до другарката си, за да потвърдят думите й.
— Ходили ли сте отвъд Северната стена? — Ханис Арк знаеше, че не са. Стената действаше в двете посоки — така бе от хиляди години. — Не знаеш нищо за това, от което се страхуват и от което не се страхуват. Не прави грешката да си мислиш, че знаеш.
Ханис Арк освободи ятагана от плота на масата и посочи с него.
— Те не ловуват в Кхарга само защото аз съм ги предупредил да не стъпват там. Позволя ли им, тутакси ще плъпнат… особено ако им предложа разфасованите ви трупове за казаните им.
Седемте едновременно отстъпиха и проявиха достатъчно разум да замълчат.
— Всички вие, включително Бръшлянената дева, както и населението на Печалните територии, както и получовеците отвъд Северната стена, сте мои поданици. Всички вие живеете под мое управление. Всички вие ми дължите своята вярност, ако искате да се възползвате от привилегиите, които получавате в замяна.
Любопитството на една от тях надви предпазливостта й.
— Какви привилегии?
Ханис Арк изви глава на една страна.
— Ами, привилегията да ви бъде позволено да живеете, разбира се.
Никоя от седемте не го попита какво има предвид.
— Предайте на Джит, че е в неин интерес да прави каквото й е казано. Предайте й думите ми. Предайте й, че е в неин интерес да се погрижи фамулусите й да проявяват подобаващо уважение към нейния владетел, в противен случай няма да ви останат ръце, с които да я храните.
Всички се отдръпнаха още малко, страхът по лицата им бе видим.
Завъртяха се рязко, готови да се отдалечат.
— Заповедите ви ще бъдат изпълнени, господин епископ — рече безръката. — Ще предадем вашите думи на господарката.
— И добре ще направите.
Ханис Арк проследи с поглед как се извиват като струйка дим и изчезват в цепнатините около масивната врата. На излизане, както Мохлер преди това, се постараха да не срещат погледа на жената, застанала на пост край входа.
Яростта на Ханис Арк продължаваше да кипи. Той щеше да оправи неправдите. Духът на баща му щеше да наблюдава от нишата си в подземния свят, докато синът най-накрая въздаде мъстта си над династията Рал.
Това бе събуждането на новия ден в Д’Хара — не само в буквалния смисъл. Наближаваше краят на вековния мрак под игото на Рал.
Ричард Рал скоро щеше да загуби властта. Щеше да загуби всичко. Ханис Арк щеше да се погрижи за това. И тогава скованият от страх народ щеше да се сдобие с нов водач.
Най-сетне щеше да има справедливост.
Ханис Арк освободи ножа си от плота на писалището, заедно с острието се вдигна и вече отпуснатата отрязана китка. Той я поднесе към жената на прага и тя пристъпи към писалището.