Машина за знамения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #12
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-716-9
- Переводчик: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Машина за знамения». Краткое содержание книги:
В Народния дворец в Д'Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д'Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, машината започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно…
Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа.
Коя е тя? Кой говори чрез нея?
Hannis Arc, working on the tapestry of lines linking constellations of elements that constituted the language of Creation recorded on the ancient Cerulean scroll spread out among the clutter on his desk, was not surprised to see the seven etherial forms billow into the room like acrid smoke driven on a breath of bitter breeze. Like an otherworldly collection of spectral shapes seemingly carried on random eddies of air, they wandered in a loose clutch among the still and silent mounted bears and beasts rising up on their stands, the small forest of stone pedestals holding massive books of recorded prophecy, and the evenly spaced display cases of oddities, their glass reflecting the firelight from the massive hearth at the side of the room.
Since the seven rarely used doors, the shutters on the windows down on the ground level several stories below stood open as a fearless show of invitation. Though they frequently chose to use windows, they didn’t actually need the windows any more than they needed the doors. They could seep through any opening, any crack, like vapor rising in the early morning from the stretches of stagnant water that lay in dark swaths through the peat barrens.
The open shutters were meant to be a declaration for all to see, including the seven, that Hannis Arc feared nothing.
Бе имал предостатъчно време да обмисли следващия си ход. Всъщност беше разполагал с почти цяла нощ. Ханис Арк не припираше. Вече беше предвидил всички възможни ходове на Мохлер. Нито един от тях не беше добър, макар да имаше такива, които можеха да се окажат не чак толкова фатални, колкото други.
Мохлер колебливо протегна ръка и премести една алабастрова фигура в друго поле, като измести от там мастиленочерния й обитател и го сложи отстрани на дъската. Навярно с часове бе обмислял този ход — благодарение на него се сдобиваше с ключова вражеска фигура и заемаше позиция, от която можеше да се надява на победа.
Ханис Арк се надигна и скръстил ръце зад гърба си, закрачи към дъската. Потърка кокалчето на показалеца си в мършавата си буза, сякаш загубата на фигура му бе дошла като гръм от ясно небе и следващият му ход изискваше обмисляне. Нямаше нищо такова.
Епископът сложи черната пешка на бялото поле пред нея. Мохлер се бе надявал противникът му да изиграе точно този ход и бе готов. Без да се замисли, припряно взе пешката и постави на нейно място алабастровия си топ така, че да застрашава противника.
Ханис Арк бе очаквал тази проява на прибързаност от страна на възрастния писар. За разлика от повечето хора, Ханис Арк не бе заразен от проказата на нетърпеливостта. Цял ден се бе упражнявал в сдържаност и търпение именно заради този момент, точно както се беше упражнявал в продължение на десетилетия за други неща. Накрая се пресегна и с елегантния си пръст подбутна обсидиановата царица към полето с противниковия топ, за да го избута. Приклещи белия топ в сгъвката на кутрето си и го отстрани от дъската. С премерен жест остави пленената фигура отстрани.
— Шах-мат.
Завладян от неочаквана паника, погледът на Мохлер се защура из дъската в търсене на спасение. Рунтавите му вежди накрая се повдигнаха и той въздъхна примирено.
— Ами това е, значи. Боя се, че за пореден път доказах, че не съм достоен противник за уменията ви, господин епископ.
— Остави ме сам.
Онзи вдигна глава.
— Господин епископ? — Ръката му посочи книгата. — Не съм довършил преписването на сведенията.
— Става късно. Скоро ще се оттегля. Останалите сведения от абатството ще препишеш заранта.
Мохлер се поклони.
— Разбира се, господин епископ. Както желаете. — Тръгна да се отдалечава, но се сепна и се обърна. — Имате ли нужда от нещо, преди да ви оставя? Нещо за ядене или пиене?
Една от фамулусите се завъртя около писаря и започна да се закача с него. Мохлер се заоглежда, беше почти сигурен, че усеща нещо, че долавя присъствието й. Накрая се отказа, навярно отдавайки всичко на старите си кокали, и върна погледа си към епископа в очакване да чуе волята на своя господар.
— Не. Утре рано сутринта ще искам да прегледам най-новите сведения от абатството.
— Разбира се, господин епископ — поклони се онзи дълбоко. Спря с длан на дръжката на вратата, сякаш се опитваше да проникне в мрачните мисли на господаря си.
— Ще получите отмъщението си, господин епископ. Последните пророчества ще ви докажат, че чакането си е струвало. Вие ще заемете полагащото ви се място като владетел на Д’Хара, напълно съм убеден. Това поне пророчеството го твърди.
Ханис Арк го стрелна с гневен поглед, опитвайки се да прецени дали онзи раболепничи, или наистина го мисли. Различи искрицата надежда в погледа на другия и разбра, че думите са били искрени. Някои хора имаха нужда от управление с желязна ръка. Мохлер беше от тях — човек, който намираше утеха в това да битува в сянката на велики хора.
Нещо повече, Мохлер бе присъствал лично. Познаваше яростта, която кипи в гърдите на господаря му, и знаеше причината за нея.
При тази мисъл Ханис Арк бе навестен от спомен, който го спохождаше вече безчет пъти — разтърсващо, разпокъсано, нащърбено видение как влачат баща му из двора в тъмна доба, а той се мята яростно и се съпротивлява, кълне се във вярност на династията Рал, въпреки че огромните войници започват да го пронизват с копия; Ханис Арк вижда себе си, вкопчен в майка си, която трескаво откъсва тънките му ръчички от тялото си и го блъска под една пейка, за да тръшне бързо капака й над него и да не позволи на онези да дойдат и да измъкнат и сина й; спомен за убийственото, пронизително свистене на тежкия боздуган с остри шипове, който лети устремно към главата на по-голямата му сестра, застанала на входа, застинала от ужас; за виковете и стенанията на пребитата му до смърт майка; за всичката онази кръв пред входа и по паважа в двора; за примрялата фигура на сестра му, просната на камъните; за труповете на родителите му до нея; за писъците на слугите, станали свидетели на клането; за заглъхващите им викове, докато се отдалечават с бяг, за да спасят собствената си кожа.