Лилит: Змия в тревата
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- ISBN: 954-570-034-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лилит: Змия в тревата». Краткое содержание книги:
— Но ние продължаваме напред — прекъснах го. — Все още се раждат парадоксални идеи, нови изобретения.
— Това е вярно — кротко кимна свещеникът. — Синко, налага се да ти припомня обаче, че те не идват от цивилизацията. Господарите на Външния свят, тамошните надзиратели, магистри, рицари, херцози и владетели знаят, че не могат да задушат прогреса напълно, иначе ще изчезнат и те заедно с цялата си власт. Затова съществува границата, затова има изкуствен подбор на изключителни личности. Елитът, работещ в замъците на цивилизацията.
— Там липсват подобни съсловия и рангове и това ви е добре известно! — сопнах се.
Отец Бронц прихна.
— Как ли пък не! Щом е тъй, кажи ми, моля те, ти какъв си? И какъв е Марек Крийгън? Ами аз? Тремон, знаеш ли в какво се състоеше истинското ми престъпление? Не само възвръщах вярата на онези пешки, но и понятията за любов и духовност. Давах им нещо ново — карах ги да преоткрият човешкото у себе си. А това застрашаваше системата! Докато стоях по границата и утешавах горките нещастници, бях поносим. Нека църквата си се занимава със своите дела… Но щом започнах да навлизам и в цивилизованите светове — а, не; станах опасен. Налагаше се да ме отстранят, иначе току-виж съм постигнал немислимото. Ами ако успеех да накарам пешките да се отърсят от обгърналите ги отвсякъде развлечения и наркотична тъпота, ако им покажех, че не е нужно да си остават питомни канарчета, че могат отново да бъдат самостоятелни човешки същества?… Като мен. Или като теб. И даже като управниците! Затуй ме плеснаха през ръцете.
— За човек с подобно отношение към цивилизацията май сте прекалено снизходителен към местните нрави — не спирах да се заяждам аз.
Той вдигна рамене.
— Тук това е неизбежно, поне докато някой не измисли нещо по-добро и не притежава достатъчно сила да наложи възгледите си. Но в общия ни дом… не! Човекът е господар на средата си и в същото време е роб на технократската върхушка, която управлява толкова хитро, та хората дори да не съзнават тази робия. Бил съм снизходителен? Ами ти, Кал, не си ли малко виновен в точно обратното? Наежил си се да промениш Лилит, а всичко във Външния свят ти изглежда съвсем търпимо. Синко, мина времето, когато е трябвало да изпълняваш заповедите на началниците си. Сега решаваш сам, разсъждаваш с ума си. Не е ли чудесна тая промяна? На този свят тялото на човека може и да е поробено, но пък е свободен да мисли, да обича, да танцува, да съчинява приказки, да прави каквото му хрумне. Съзнанието е свободно, макар тялото да е оковано във вериги… както впрочем е било през по-голямата част от човешката история. А там, откъдето идваме, господарите владеят не толкова тялото — по дяволите, та нали то си е тяхно творение! — колкото душата. Момче, никой вече не може да притежава ума ти. Използвай го, за да се справяш със своите проблеми, не с техните!
Замълчах, за да прекъсна разговора. Изобщо не ми се искаше да мисля за казаното от Бронц, защото загубех ли вярата си в правотата на избрания от цивилизацията път, нищо нямаше да ми остане. Терзаех се за нещо още по-лошо — ако отчето е прав, с какво съм се занимавал аз през целия си живот? Издирвах неподходящите, измъквах на светло онези, които можеха да застрашат или съборят системата, поддържаща живота в цивилизованите светове.
Ако Бронц беше прав, значи в онези условия аз съм… Кронлон!
Така ли бе наистина? Питах се неспирно и не исках да се съглася. Дали Марек Крийгън някой ден за пореден път е тръгнал по следите на врага и е срещнал… себе си?
„Вола, какъв човек е Марек Крийгън?“
„Прилича на тебе, Кал Тремон. Ужасно си приличате.“
Шестнадесета глава
Сумико О’Хигинс и седемте сбора вещици
На втория ден, няколко часа след като притъмня, наближихме мястото на срещата. Досега бях оставил всичко в ръцете на отец Бронц, но вече се реших да поискам малко повече информация.
— Кои са тези… диваци? — попитах го. — И какво могат да направят за нас?
— Кал, по тези места, а и по повечето, където съм бил, подобни люде не са диваци, освен в очите на някой обитател на имение. Това са, как да ти кажа, саможивите и неприспособимите. Надарени със силата, но необучени. Или пък такива, които са твърдо решени да не прекарат живота си из полята. Бегълци, също толкова политически неудобни като тебе. Разбира се, и децата им. Избрах точно тази група заради сравнително по-голямото й влияние. Те са силни и извънредно умели хора, но склонни към анархия.