Лилит: Змия в тревата
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- ISBN: 954-570-034-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лилит: Змия в тревата». Краткое содержание книги:
Бронц се прекъсна за миг, колкото да си поеме дъх, преди да продължи:
— Виж какво, синко, тук, благодарение на този чудат микроб, Лилит е шефът. Тя свири, а ние играем по нейната музика или постигаме някакъв компромис, и все пак тя си остава господарката. Трябва да настаним и изхраним тринадесет милиона души — чужди натрапници — на земя, на която не й пука за тях и допуска само повърхностни промени. Някой трябва да отглежда храната, после да я превозва. Някой трябва да опитомява местните твари. Стопанството трябва да се поддържа, защото ако всичките тринадесет милиона изведнъж останат без грижи, ще нахлуят из пустошта и ще изплюскат и изпотъпчат всичко за броени дни. Ще се бият помежду си за плячката, ще се превърнат в ловци и събирачи на растения… изобщо, представи си възможно най-първобитното племенно устройство! Само най-издръжливите и коравите ще оцелеят. Не ти ли е ясно, синко? Никому не харесва, че системата се поддържа с толкова упорит труд… но хайде, посочи ми друга, която ще ни свърши работа! Щом нямаме технологии, обречени сме да използваме грубата мускулна сила.
Бях потресен.
— Нима искате да ме убедите, че тук е невъзможен друг живот?
— О, не! Има множество други начини, но до един по-лоши и по-жестоки от настоящия. Може да съществува и по-добър, само че аз не го знам. Предполагам, и Крийгън вижда така положението. Сигурен съм, че не му харесва, защото твърде много прилича на Конфедерацията — ако, разбира се, сме прави в преценката за характера му. Но нито аз, нито той сме способни да измислим нещо по-хубаво.
Направо не вярвах на ушите си. Множко ми дойде да изтърпя някой толкова небрежно да съсипва убежденията ми.
— Как тъй… прилича на Конфедерацията? — заядох се. — Аз поне не намирам никакво подобие.
Отец Бронц изпръхтя пренебрежително.
— Значи не виждаш по-далеч от носа си. Помисли за така наречените цивилизовани светове. Повечето хора са изравнени в немислима еднаквост, водеща до пълен застой. На всяка планета всеки прилича на всички останали, говори като тях, яде, спи, работи и се забавлява по същия начин. Всички те са пешки. Мислят еднакво. Внушено им е, че са щастливи и доволни на върха, достигнат от човешката история, когато хубавият живот е общодостъпен. И те вярват. Признавам, повече им се угажда, но макар да живеят в позлатени клетки, пак си остават пешки. Разликата е само в това, че нашите разбират положението си и съзнават истината за цялата система. А хората от цивилизованите светове са толкова съвършено програмирани да мислят еднакво, че дори не им е позволено да застанат лице в лице с нея.
— Е, за пешки си живеят доста охолно — вметнах, колкото да поддържам спора, макар засега да не приемах нито един от доводите му.
— Охолно ли? Така изглежда. Също като домашните канарчета! Ако не ти е известно, хората държат тези птички в кафези. Разбира се, не и на цивилизованите светове, където никой не търпи домашни любимци… Все едно. Важното е, че канарчетата се раждат в клетки. Там се хранят, а стопаните редовно ги почистват. Друг живот не познават. Някой им осигурява необходимото, за да преживеят, и понеже не очакват повече, нищо друго и не искат. В замяна цвъртят приятно и осигуряват компания на самотниците по границата. Едно канарче не само никога няма да се реши на бягство от клетката, но дори не може да си представи по-добър живот. За тях това е просто немислимо.
— Говорите за животни — напомних му. — Същите като Шеба, дето сега ни дърпа каруцата.
— Да, наистина — съгласи се Бронц. — Такива са обаче и хората в онези светове. Питомни животинки. Всеки си има жилище, чиито размери и обзавеждане са почти едни и същи с тези на останалите. Обличат еднакви дрехи, като че ли това има някакво значение, изглеждат еднакво и съвестно си изпълняват задълженията, предназначени да запазят системата. После се прибират в неразличимите си килийки и се потапят в някакви забавления, където по една и съща формула им се повтаря нещо за собствения им свят, без абсолютно никаква нова мисъл или идея. През повечето си свободно време са дрогирани и се реят безцелно в собствените си илюзии. Изкуствата, литературата, традициите са наследени от миналото. Нямат нищо свое. Твърде еднакви са, дори в любовта, стремежите и творчеството си. Когато се създава абсолютно равенство, то винаги се свежда до най-малкия общ знаменател, а в историята на човечеството той обикновено е едно твърде окаяно състояние…