Кралят на казиното

Бойците от ударната команда на Тофик бяха доста изненадани, когато решително и готови на всичко нахълтваха в казината и заварваха там само усмихнатите собственици, келнерите, елегантните крупиета и раболепните портиери. „Къде са ония чакали?“ — свирепо се блещеше Джалал Мамедоглу. Но от „чакалите“ нямаше и помен. Нямаше ги в нито едно казино, нито един хотел, нито един нощен клуб. Помощникът на Тофик тържествуваше, но самият Тофик бе сериозно озадачен. „Не е в стила на Монголеца — често повтаряше той. — Не, не е такъв човек. Пък и няма откъде да знае, говори само руски. Разбрахте ли?“ Но Антон Маевски си имаше преводачи от азербайджански. Те денонощно подслушваха гърлената азиатска реч по миниатюрните американски „бръмбари“, с които Антон щедро снабди сговорчиви хора из казината и ресторантите, още повече че тези доброволци не рискуваха безплатно. Мина седмица, започна втора. В уютните заведения отново замириса на „трева“, хората на Тофик се ободриха, живнаха, дори вирнаха глави. Ваня пък търпеливо чакаше. И дочака. Преводачите заслужиха богатото възнаграждение. Една вечер при него дойде Антон и възбудено му каза: „Клъвнаха! Ще се събират или на някакво съвещание, или на гуляй!“ — „Къде?“ — „В квартирата на Джалал!“ — „Кога?“ — „Утре в осем!“ — „Ето че дочакахме своя час, Антоша“ — усмихна се Монголеца.

Операцията мина гладко като по ноти. Бойците на Монголеца, пръснати на различни места около сградата, където живееше Джалал, пропуснаха да влязат свободно всички гости — целия щаб на Тофик Алиев, който се състоеше от петима души — и застинаха в очакване само на заповедта за по-нататъшни действия. А Монголеца се бавеше, чакаше шефа. Но не само той го чакаше. В очакване тръпнеха и гостите, поглеждайки богатата трапеза, отрупана с деликатеси и бутилки скъп коняк.