Кралят на казиното

— И още какво?

— Акциите за диаманти и двата пионерски лагера край Москва. За лагерите, ако си спомняш, тя отказа да парафира, а за диамантите аз изобщо не й предложих.

— Не се тревожи, Фима — успокои го Городецки. — Като копне под краката на вицепремиерката, и ще й секне ищахът.

— Едва ли. Инат жена е. Дойде със заповед, подписана от главния прокурор!

— А документацията е в прокуратурата, така ли?

— Че къде другаде да е? Официална рутинна проверка.

— Ще спре — замислено повтори Городецки. — Твърде надалече води следата. А колкото за подписите, ще ти кажа, че не само ти си спец в тая работа.

— Така е — съгласи се Фима.

— А какво мислиш за азерите, дали ще почнат?

— Ще почнат, Алик. И те като Монголеца нямат друг изход. Много тлъст гювеч им отнема Монголеца.

— А ти „плааащам…“ — сети се Городецки.

— Ми то от страх човек какви ли не ги дрънка? И за какъв дявол ми е всичко това — вдигна ръце Фима, — щом като мен няма да ме има?

— Абе и аз си изкарах ангелите. Само секунди оставаха!

— Не ще и дума, всички напълниха гащите…

— Пак добре, че се размина — каза Городецки. — Монголеца отнема гювеча не само на Тофик, но и нас ни издои яко…

— Не му мисли, Алик! Ние с Тофик нямаме работа!

— За друго си мисля, Фима… Има две сили, способни да спрат Монголеца. Павлов и старите кръстници. Пуяка, Шамана, Кръста, Кирпича… Павлов отпада.

— Мръсник е той! — кипна Фима. — Направи му сметка с колко мангизи се натовари?! А благодарност — никаква!

— Остават кръстниците — без да обърне внимание на ядните му забележки, продължи Городецки.

— Кръстниците няма да обявят война срещу Монголеца.

— Не се знае… Те не обичат шумотевиците.

— Скъпо ще ни излезе, Алик.

— Няма да е повече от онова, което губим.

— Абе може да поговорим.

— Поговори. Но след касапницата.

— Да, голяма касапница ще падне. Просто го усещам.

— Ще изчакаме — реши Городецки и наля коняк в чашите. — За това, че отървахме кожите! Наздраве!

На следващата сутрин пред очите на смаяните московчани няколко мъже стреляха от упор с автомати срещу една кола „Ауди“, в която седяха четирима от хората на Монголеца. Тримата загинаха на място, а четвъртият бе откаран в болница „Склифософски“. „Колко са млади, Божичкоо…“ — бърбореше някаква старица, като не спираше да се кръсти. „Разчистват си сметките — мрачно отбеляза мъжът до нея. — Така им се пада на тия мръсни гадове!“

Монголеца прие съобщението за тази трагедия спокойно, дори с известно смирение. „Антоша, заповядай на момчетата да напуснат ония кокошарници. Стига са седели.“ — „Ясно!“ — „На собствениците ще кажеш да плащат на азерите. Болен е Ваня, на легло! Хванала го е диария.“ — „Ясно!“ — „И последното. Искам да знам всяка крачка на Тофик. Няма да се стискаш за мангизи.“ — „Ясно!“ — за трети път кимна Антон, но тонът му вече бе доста по-унил. „Тръгвай.“