Дясната ръка на Бога
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-35-6
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дясната ръка на Бога». Краткое содержание книги:
„Сцените на сражения ще ви оплискат с кръвта си и ще ви оставят без дъх. Завладяващ финал на епично приключение. Брилянтният завършек на трилогията «Небесен огън» и приключенията на Компанията.“ The Advertiser
— Искам да бъде намерен — каза Лийт. Разяждаше го гняв. — Искам да бъде открит преди да тръгнем за Просеката. Не бива да оставяме врагове в града, когато напуснем. В името на огъня, трябва да бъде намерен, преди да е причинил още смърт.
— Да, милорд — отвърна войникът.
— Но преди да направя каквото и да било, трябва да поговоря с един човек. Достатъчно дълго отлагах това.
Кърр и хауфутът се спогледаха объркано, но не им оставаше нищо друго, освен да последват младия си водител, който се отправяше обратно към портата на стара Инна.
Поне Стела не е била долу, каза си Лийт, докато поемаше на север по Витулианската алея, загърбвайки коня си. Поне бях достатъчно разумен да проверя Пиниона миналата седмица. Където и да е тя, каквото и да й се е случило, поне не е погинала в тази ужасна тъмница.
Стела премигна и се огледа. Току-що бе изникнала от дълбока, камениста пещера. Може би наоколо щеше да намери нещо, което да й е от полза, а може би наблизо живееше някой, който да й помогне… но не виждаше нищо от това. Пред нея се простираше обширна заснежена равнина, блестяща под лъчите на слънцето. В далечината хълмове се допираха със стоманата на небето. Зад нея, тласкащо я напред, се долавяше раздиращото присъствие на Неумиращия. Довел ме е тук, за да направи смъртта ми по-мъчителна. Бях готова за смърт сред мрака, но не и на открито!
Тя бе тласкана напред единствено от волята му. Очите й още не бяха привикнали със слънцето. Светлината изглеждаше някак различна. Причиняваше й болка. Дали пък проблемът не беше в нея самата? Предвид това, което бе изтърпяла, напълно вероятно.
Постепенно тъмното петно сред равнината придоби по-ясни очертания. Сърцето й се сви. Армия. За която девойката знаеше накъде е отправена.
Рушителят я отведе на скалиста платформа, откъдето се виждаше последното учение на бойците му преди потеглянето. Хиляди бяха събрани долу, пред двамата.
— Вдигни ръката ми — нареди той. Стела се подчини, без да мисли, потръпвайки при допира. В отговор войниците изреваха, сетне започнаха тренировката. Маршируваха наляво и надясно, разделяха се и отново се събираха със смразяваща прецизност, раздираха равнината с виковете си.
Цял ден армията демонстрираше умения пред своя господар. Стела държа ръката на мъжа в тъмна роба, докато нейната собствена ръка не можеше да издържа повече и девойката се отпусна върху студения камък, измъчвана от главоболие. Но не й бе позволено да почива. Силата му я накара да се изправи и отново да издигне ръката му. В агония на изтощение, тя намери сила да продължи да се подчинява. Не се осмеляваше да мисли откъде идва тя, какво щеше да й причини. Деорк подробно й бе разказвал как Рушителят събира сила, за да използва магията си.
Когато слънцето се скри и мразът на тукашния климат започна да се усеща болезнено, Неумиращият най-сетне й позволи да отпусне ръката му. Той се смя, докато тя се свличаше на земята, сетне я издърпа права с единствената си ръка.
— Ето моята работна ръка! — провикна се той. — Ето бъдещата ми съпруга!
Стела усети погледите на всички войници върху себе си. Под приветствието на петдесет хиляди гласа девойката от Лулеа потъна в несвяст.
Фарр действително беше пиян, за пръв път в живота си. Две седмици в присъствието на фодрамите бяха го накарали да изостави резервите си и сега също надигаше пенливите им халби. Той весело приветства приятелите си от Компанията. На лицето му имаше неизменна усмивка, а гневът му беше изчезнал.
Непрекъснато разказваше на Компанията как срещнал лозианската армия северно от Деювър, като не се уморяваше възторжено да описва пеенето под лунна светлина. Говореше за приятелите си сред фодрамите и за онези сред фенните и уайдузите, с които се беше сприятелил. За собствената си роля винаги говореше със смях, сякаш се бил изгубил, преди да попадне на тях, а четиримата фодрами се смееха с него всеки път, когато разказваше това.
— Бих искал да попитам нещо — каза му Перду, но Фарр не го слушаше. — Как така врагове крачат заедно? — Феннито не се отказваше. — Как така уайдузи и фодрами спят в един лагер? — Братовчед му само се засмя и му предложи халбата си. Накрая Перду се отказа и възкликна: — Ще говоря с вожда си. Къде е той?
— На другия бряг, заедно с останалите предводители, чака покана да влезе в града — изрече женски глас зад него, омаен глас, говорещ език, който Перду не бе чувал от месеци. — Ще говориш ли с мен?