Дясната ръка на Бога

Компанията прекоси коридора на просителите. Кърр бутна високата дървена врата, отвъд която ги посрещнаха лъчите на слънцето и гръмовното ликуване на тълпата. Оживлението се разстла, предизвикано от появата на новия Съвет. Фемандерак весело помаха, предизвиквайки нов рев. Останалите членове на Компанията — на Съвета, напомниха си — също се присъединиха към него. Тълпата им направи път, утихвайки само когато спряха при импровизирания паметник на погиналите в битките от последните три седмици. Сетне чужденците отново продължиха. Лийт видя как проходът зад тях се затваря — хората горяха от желание да ги зърнат. Всичко това е нелепо, помисли си той. Само преди месец никой от тези хора не би си направил труда да ни погледне.

Наслоявалата се с дни умора още не го беше напуснала. Дори в долината на Нюм и в Джорам не се беше затруднявал толкова. Тогава му се налагаше да се съсредоточава само над едно нещо. А тук имаше толкова много хора, с които трябваше да се среща, толкова много съветници и неща за четене — и за всичко трябваше да избира от няколко решения. Накрая най-уморителната част от делото им бе отминала: бяха насочили вниманието на Инструър — и голяма част от Фалта — към брудуонската заплаха. Лийт копнееше за почивка. Реши, че един следобед в квартирата им, където да прекара времето си на спокойствие в размишления — или по-скоро в дрямка — е нещо, от което отчаяно се нуждае.

В този миг от тълпата изскочи стражник, който се хвърли в краката им. Войникът дишаше тежко, беше тичал с все сили.

— Задава се армия… огромна армия… прекосява Дългия мост! Странни хора с коне и ужасяващи скотове! Трябва да съберем войската! — Мъжът се подпря на ръка, за да си поеме дъх.

— Бийте тревога! — ревна началникът на стражата. Моментално двама от хората му се завтекоха към Пиниона, намиращ се на няколкостотин ярда. Тълпата се пръсна, макар и не без неколцина съборени.

Армия пред портата. Мисълта се въртеше някъде около ума на Лийт, сякаш неспособна да си проправи път. Не я допускаше друга мисъл: всичко досега е било напразно.

Началникът на стражата изпрати група войници към Струърската порта. Те се затичаха с ясното съзнание, че може би отиват към смъртта си. Други бяха изпратени да приготвят коне, макар че вероятно беше късно да се изпращат конници. Въпреки това той се впускаше в изпълнението на всяка идея, която го споходеше. Капитанът намръщено погледна към Пиниона. Вече би трябвало камбаните да са зазвънели.

Пътуването до Инструър, после на юг към Кантара. Лийт си припомняше лицата на загиналите: Уайра, Парлевааг, Илион, Стела. Погинали напразно. Отвъд стените има армия, а ние сме пленени тук.

Тълпата бързо се пръскаше във всички посоки. Лийт нямаше представа какво са научили събраните, не се и замисляше за тях — до такава степен беше вцепенен от новините. Някой — Фемандерак — го сграбчи за ръката и го задърпа на север, към Иннската порта. Не чуваше думите на високия философ — навсякъде крещяха. Лийт прокле гласа, довел го тук, после седна на калдъръма и уморено отпусна глава в ръцете си.