![Съдбовният кораб [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/0/sdbovniyat-korab-bg-download.jpg)
Съдбовният кораб [bg]
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Сага за живите кораби #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-84-4
- Переводчик: Катрин Якимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Съдбовният кораб [bg]». Краткое содержание книги:
Прелетя в широк, ленив кръг, докато изучаваше земята под нея за познати ориентири. Всичко бе изчезнало. В изминалите години реката се бе изместила в широкото си корито. Наводнения и земетресения бяха оформили земята безброй пъти, отново и отново; наследствените ѝ спомени и преди бяха отбелязвали голямо количество промени в топографията на областта. И все пак промените, които съзираше сега, като че ли бяха по-драстични от всичко, което народът ѝ бе виждал. Почувства, че цялата околност бе потънала, реката изглеждаше по-широка, по-плитка и по-спокойна. Там, където Змийската река бе препускала стремглаво към морето, сега Дъждовната река се виеше в лениви протежения от блата и мочурища.
Човешкият град Трехог бе построен до потъналите руини на стария Френгог на Древните. Древните бяха избрали това място за града, така че да са близо до терена за драконовите пашкули. Някога, в извивката на Змийската река бе имало широки плитчини, където като сребристочерен пясък на блещукащ плаж бе сиял паметният камък. В далечни есенни сезони змиите се изтърколваха от реката върху тамошните закътани плажове. С помощта на възрастните дракони те оформяха пашкулите си от дълги нишки слюнка, смесена с богатия паметен пясък. Всяка есен пашкулите бяха заливали плажа като огромни семенници, очакващи пролетта. И дракони, и Древни бяха бдели над втвърдените обвивки, които предпазваха трансформиращите се същества през цялата дълга зима. Летните лъчи и топлината все някога щяха да дойдат, да докоснат обвивките и да пробудят съществата в тях.
Изчезнали, всички бяха изчезнали. Плаж и Древни, и дракони пазители, всички бяха изчезнали. Но тя яростно си напомни, че Френгог не беше единственият плаж за пашкули. Беше имало и други, по-нагоре по Змийската река.
Надежда се сблъска с безпокойство, докато тя накланяше криле, за да последва водата нагоре по реката. Можеше и да не разпознава вече извивките на земята, но Древните бяха построили собствени градове в близост до пашкулните плажове. Със сигурност бе останало нещо от тези просторни кошери от каменни постройки и павирани улици. Ако не друго, поне щеше да разучи местата, където нейният вид някога се бе излюпвал. Осмели се да се надява, че може би в някои от тези древни градове съюзниците на драконовия народ бяха оцелели. Ако не успееше да намери някой от собствения си род, може би все пак щеше да открие някого, който да ѝ каже какво се бе случило с тях.
Слънцето сред синьото небе беше безпощадно. Далечното жълто кълбо обещаваше топлина, но постоянната мъгла на реката ги мокреше и втрисаше. Малта усещаше кожата си влажна; разкъсванията по разпарцалените ѝ дрехи ясно показваха, че мъглата е също толкова разяждаща, колкото и речната вода. Тялото ѝ бе покрито с ухапвания от насекоми, които постоянно я сърбяха, но кожата ѝ беше толкова раздразнена, че всяко почесване я караше да кърви. Жестокото блещукане на светлината по повърхността на водата я заслепяваше. Опипа лицето си — очите ѝ бяха толкова подпухнали, че бяха станали като цепки, а белегът на челото ѝ стоеше на издутини от грапава тъкан. Не можеше да си намери удобна позиция в малката лодка, тъй като голите дървени седалки не бяха достатъчно големи, за да се легне на тях. Най-доброто, което можеше да направи, беше да застане в полулегнало положение и да спусне ръка над очите си.
Най-много я измъчваше жаждата. Най-лошото до момента беше да е заобиколена от непитейна вода, а гърлото ѝ да е пресъхнало като пергамент. Първият път, когато бе видяла Кеки да повдига шепа с речна вода към устата си, Малта беше скочила към нея с вик да спре. Този път бе успяла навреме. От мълчанието на съветничката и подпухналостта на подутите ѝ, кървавочервени устни заключи, че Кеки се бе поддала на изкушението на водата и то повече от веднъж.
Малта лежеше в малкия поклащащ се съд, докато реката го носеше със себе си, и се чудеше защо я интересуваше. Не можеше да измисли отговор и все пак се ядосваше, че жената би пила вода, която в крайна сметка щеше да я убие. Наблюдаваше съветничката от заслона на ръката си. Красивата рокля от зелена коприна някога щеше да изпълни Малта със завист. Сега беше по-парцалива дори от собствените ѝ дрехи. Изкусно фризираната прическа на съветничката беше плетеница от къдрици около челото и надолу по гърба ѝ. Очите ѝ бяха затворени, а устните ѝ пухтяха навътре и навън заедно с дишането ѝ. Малта се зачуди дали вече не умираше. Колко от водата беше необходима, за да предизвика смърт? После откри, че се чуди дали нямаше да умре въпреки това. Може би беше глупава и беше по-добре да пие, жаждата да спре да я измъчва и да умре по-скоро.