Бавачката на ангели [bg]

15

Фелбака, 1929

Училището беше истинско мъчение. Всяка сутрин Лаура се опитваше да отложи тръгването натам до последния момент. През почивките другите деца я засипваха с грозни думи и прякори. Всичко това, разбира се, беше по вина на майка ѝ. Цяла Фелбака знаеше коя е Дагмар, лудата пияница. Понякога Лаура я виждаше на връщане от училище. Майка ѝ се скиташе около площада, крещеше след хората и бълнуваше нещо за Гьоринг. Лаура никога не спираше. Вместо това се преструваше, че не я е видяла, и бързо продължаваше по пътя си.

Майка ѝ рядко си беше у дома. Вечер стоеше навън до късно, а сутрин, когато Лаура тръгваше за училище, още спеше. След това излизаше преди дъщеря ѝ да се е прибрала. Първото нещо, което правеше Лаура, когато се върнеше у дома, бе да разтреби. Можеше да се успокои едва след като е отстранила всички следи, оставени от Дагмар. Събираше разхвърляните по пода дрехи и щом купчината станеше достатъчно голяма, отиваше да ги изпере. После изчистваше кухнята, прибираше маслото, оставено на масата, и проверяваше дали хлябът още става за ядене, след като майка ѝ не си бе направила труда да го сложи в кутията му. След това бършеше прах и разтребваше там, където има нужда. Едва когато всичко беше на мястото си и всички повърхности блестяха, Лаура можеше да си поиграе на спокойствие с къщата за кукли. Тя беше любимото ѝ притежание. Един ден, когато Дагмар не беше вкъщи, милата съседка почука на вратата и ѝ я подари.

Случваше се понякога хората да се държат мило и да ѝ носят разни неща: храна, дрехи и играчки. Но най-често се пулеха насреща ѝ и я сочеха с пръст. А след онзи път, когато майка ѝ я остави сама в Стокхолм, Лаура се бе научила да не моли за помощ. Тогава полицията я прибра и тя се озова в рая. Два дни живя при едно семейство, където майката и таткото имаха толкова мили очи. Спомняше си много добре тези два дни, макар че тогава беше само на пет. Майката ѝ приготви най-голямата порция палачинки, която Лаура някога бе виждала. После продължи да я подканя да яде, докато Лаура така се натъпка, че си помисли, че никога повече няма да огладнее. След това пък отвориха една ракла и дадоха на Лаура няколко рокли на цветя, които не бяха нито мръсни, нито скъсани, а направо прелестни. Почувства се като принцеса. И двете вечери я целунаха по челото преди лягане, а тя заспа завита в хубаво легло с чисти чаршафи. Жената с милите очи миришеше толкова хубаво, не на алкохол и застояла мръсотия като собствената ѝ майка. Домът им също беше хубав, имаше украшения от порцелан и бродерии по стените. Още първия ден Лаура им се примоли да остане, но майката не отговори, само я притисна силно в меките си прегръдки.

Скоро обаче я върнаха обратно у дома, сякаш нищо не се беше случило. И майка ѝ беше по-ядосана от всякога. Лаура изяде толкова бой, че едва можеше да седне. Тогава взе решение: нямаше да мечтае за милата жена. Никой не можеше да я спаси и нямаше смисъл да се съпротивлява. Каквото и да стореше, щеше отново да се озове при майка си в тъмния тесен апартамент. Но когато пораснеше, щеше да си има хубав дом, с малки порцеланови котки върху плетени покривки и бродирани драперии във всяка стая.