Бавачката на ангели [bg]

Откакто се върна от Вальо вчера, Ана обмисляше различни идеи, свързани с вътрешното обзавеждане. Щом се събуди сутринта, тя почти се изстреля от леглото. Дан се засмя на ентусиазма ѝ, но по очите му се виждаше колко много се радва за нея.

Оставаше още доста време, преди да може да се захване с работата сериозно, но Ана не можеше да се спре. Нещо в онова място я привличаше, може би това, че Мортен беше толкова отворен и въодушевен от предложенията ѝ. Бе я погледнал с нещо подобно на възхищение в очите и за пръв път от много време тя се почувства като интересен и способен човек. Когато се обади, за да попита дали може да се върне и да направи измервания и снимки, той ѝ каза, че е повече от добре дошла.

В момента Ана измерваше разстоянието между прозорците в спалнята на Ева и Мортен и трябваше да признае, че присъствието му ѝ липсва. Настроението в къщата беше друго, когато него го нямаше. Ана хвърли поглед към Ева, която боядисваше рамката на вратата.

– Не е ли малко самотно тук?

– Не, спокойствието ми харесва.

Ева отговори неохотно, но мълчанието в стаята беше толкова потискащо, че Ана се видя принудена да каже още нещо.

– Поддържаш ли връзка с някои от роднините си? Биологичните имам предвид.

Веднага ѝ се прииска да си бе прехапала езика. Въпросът сигурно можеше да се възприеме като нахален и отношението на Ева да стане още по-резервирано.

– Не са останали такива.

– А интересувала ли си се от историята на рода си? Сигурно все пак си любопитна кои са били родителите ти.

– Досега не съм била тук – отговори Ева, след което спря да боядисва и вдигна четката във въздуха. – Но откакто дойдох, започнах да се чудя, естествено.

– Ерика има доста материали.

– Да, тя ми каза. Мислех си някой ден да отида да ги погледна, просто още не съм се наканила. Тук се чувствам сигурно и спокойно. Трудно ми е да се отделя от острова.

– Срещнах Мортен малко по-рано. Отиваше към Фелбака.

Ева кимна.

– Да, той пазарува, взима пощата и върши всички останали задачи, за които трябва да се ходи до града. Трябва и аз да се взема в ръце, но...

Ана за малко да попита за детето, което Ева и Мортен бяха изгубили. Но не можа. Нейната собствена мъка все още беше твърде голяма, за да може да говори с някого другиго за една такава загуба. Но в същото време ѝ беше любопитно. Доколкото виждаше, в къщата нямаше следи от детето. Нито снимки, нито предмети, които да сочат, че двамата някога са били родители. Единствено в очите им имаше нещо, което Ана разпознаваше. Всеки ден виждаше същия поглед в огледалото.