Тръстиковият път [bg]

Тя карала в бурята трийсет километра по магистралата и вятърът разтърсвал колата. Те не се опитали да я проследят, но сърцето й продължавало да подскача, а дъхът й засядал в гърлото, като че плачела. Стопанството, където живеела, изникнало от размятаните зелено-черни тръстики и тя видяла светлини в две от къщичките. Искало й се да отбие от пътя, да си събере куфара, да измъкне седемдесетте долара, които криела в обложката на един стар бележник и после да бяга към Ню Орлиънс или Морган Сити.

Но в къщичките нямало телефон, а Мей се бояла, че убийците на Ладрин може да пристигнат, преди да е успяла да се измъкне отново на пътя.

Продължила да кара в дъжда, макар че имала само три долара в чантата и по-малко от четвърт резервоар бензин. Щяла да спре на следващата бензиностанция и да зареди за всичките си пари. Ако се наложело, щяла да спи в колата и да гладува, но всеки грам бензин в повече означавал допълнително разстояние между нея и хората, които убили Ладрин.

Ала на следващия завой тя осъзнала, че всичките й планове и опити да овладее положението са чиста илюзия. Докъдето й стигал погледът, електрическите и телефонните стълбове били повалени от ураган или торнадо и лежали напреко на пътя като безброй мостчета над придошъл поток.

Тя подкарала обратно, прибрала се и цяла нощ седяла на ръба на леглото. Може би на другия ден пътят щял да бъде разчистен. Тогава би могла да отиде в Морган Сити и да разкаже някому какво е видяла. Стига само да успеела да остане будна и да не се поддаде на страховете и поривите на вятъра, които блъскали като грамадни юмруци дъсчените стени.

Изгряло мъгливо, студено утро. В полудрямка Мей чула движение по шосето. Когато надникнала през прозореца, видяла камионетки, натоварени с мебели, дюшеци и домашни животни.

Смъкнала дрехите си от закачалките в гардероба и ги хвърлила в куфара, пъхнала там и по-хубавите обувки, извадила от бележника седемдесетте долара и ги сложила върху дрехите. Грабнала багажа и изтичала на двора с ключовете в ръка.