Тръстиковият път [bg]

Барманът й върнал листчето, натопил ръце дълбоко в мивката и когато заговорил отново, Мей виждала само лъскавото му голо теме.

— На твое място бих го послушал, Мей — рекъл той.

— Станало ли е нещо?

— Идваха някакви от Ню Орлиънс. Знаеш ли как преживяваме ние, дребните хорица? Каквото видиш, каквото чуеш, правиш ей така.

И барманът завъртял пред устните си невидим ключ.

— Ти каза ли им къде е Ладрин?

— Аз нямам нищо общо — отвърнал той и тръгнал към другия край на бара.

Тя подкарала под дъжда към бараката край реката, където Ладрин си държал лодката. Бледожълто късче от слънцето все още висяло над хоризонта, после изчезнало и полята изведнъж потънали в мрак. Но силната крушка, закачена на прът, осветявала ярко четири или пет коли, разположени в полукръг около бараката, като стрели, насочени към мишена.

Магистралата била на не повече от петдесет метра и по нея редовно минавали коли и камиони. В кабините на тези автомобили седели на топло и сухо съвсем обикновени хора като нея. Те не били престъпници. Знаели, че единствените им приятели са от тяхната черга. Онези, които имали късмет, си намирали работа във фабриката и получавали минималната заплата от долар и четвърт на час. Другите работели буквално без пари на тръстиката. Но магистралата била като тунел от дъжд и мрак, и онова, което ставало тук, край реката, нямало нищо общо с хората в този тунел. Способността им да виждат била избирателна, периферното им зрение никога не забелязвало какво става с приятел или съсед. Тя никога не забравяла тази подробност.