В черно като полунощ [bg]

— Не бих се тревожил за това в момента. Ти си действала по принуда, свободата на движението ти е била ограничена и си била наплашена.

— Категорично не! Бях изключително ядосана!

Жабокът шляпна крак върху една търчаща стоножка.

— Била си подложена на разпит от двама членове на аристокрацията в присъствието на четирима въоръжени мъже, нали? И никой не те е предупредил. Никой не ти е прочел правата. Нали казваш, че баронът очевидно не се осланя на никакви доказателства, че си убила баща му и готвачката и си откраднала пари?

— Струва ми се, че Роланд се мъчи с все сили да не го прави — отвърна Тифани. — Наговорили са му куп лъжи.

— Тогава трябва да оспорваме, действително трябва! Той не може ей така да си повдига обвинения за убийство, когато не могат да бъдат доказани. Може сериозно да закъса за това!

— О — възкликна Тифани, — не искам да има неприятности!

Трудно е да се познае кога се усмихва жабок, така че Тифани трябваше да налучква.

— Нещо смешно ли казах?

— Ни най-малко, напротив, но посвоему е доста трагикомично — обясни жабокът. — Това в случая ще рече нещо като сладко-горчиво. Този младеж повдига обвинения срещу теб, които, ако са верни, биха могли да те докарат до екзекуция на много места по тоя свят, а ти същевременно не искаш той да има никакви главоболия, така ли?

— Знам, че е сантиментално, но дукесата го притиска непрекъснато, а момичето, за което ще се жени, е като мокра… — Тя млъкна. По каменните стъпала, които водеха от залата към тъмницата, се разнасяше шум от стъпки, но те не бяха придружени от тежкото подрънкване от подкованите обуща на стражите.

Оказа се Летиша, бъдещата булка, цялата в бяло и цяла в сълзи. Тя посегна към решетките на килията на Тифани, увисна на тях и продължи да плаче, не с шумни ридания, а просто с едно безкрайно сополивене, подсмръкване, бърникане в маншета за дантелената кърпичка, която вече е съвсем подгизнала, и изобщо воднисто хлипане от тоя род.

Топящото се момиче.

Момичето даже не гледаше Тифани, а само цивреше в нейна посока.

— Толкова съжалявам! Наистина много съжалявам! Какво ли си мислиш за мен?

И ето че тук, именно тук лъсна недостатъкът да си вещица. Пред нея стоеше човек, чието съществуване само по себе си бе накарало Тифани една вечер да обмисля цялата онази работа със забождането на карфици във восъчна фигура. Не я осъществи на практика, защото беше нещо, което не бива да се прави, нещо, срещу което вещиците силно се мръщеха, защото беше жестоко и опасно и най-вече защото не успя да открие никакви карфици.

А сега проклетото същество се гърчеше в някакъв вид агония, толкова обезумяло, че всякакво благоприличие и достойнство се отмиваха от неспирен порой лепкави сълзи. Как да не се отмие и омразата? Пък и честно казано, омразата всъщност не беше чак толкова голяма. Беше по-скоро някакво кисело усещане. Тифани открай време си знаеше, че никога няма да бъде дама, не и без дългата златиста коса. Беше в абсолютен разрез с цялата книжка с приказки. Просто не ѝ се нравеше да ѝ дават зор да го приеме.