В черно като полунощ [bg]

Злъчният му тон вдигна Тифани по тревога.

— Няма да наранявате никого, ясно? Изобщо никого, Сите!

Големецът изръмжа.

— Харно, господжа, чух що ми рече!

— И ми даваш честна фигълска да не се отвърнеш от думата си още щом ми видиш гърба, напи?

Сите О’Бери заръмжа отново, мърморейки резки фигълски думи, каквито изобщо не бе чувала досега. Звучаха като ругатни и веднъж или дваж редом с тях от плюещата му уста блъвнаха дим и искри. При това той тъпчеше с крака — неизменен признак за фигъл на ръба на нервите си.

— Они ми се довлекоха с остри железа да ми изкопат дома, да ми изкопат клано и семейството — каза в един момент той с толкова равен и тих тон, че думите му прозвучаха още по-страховито. После изплю някакво кратко изречение към огъня, който за миг лумна в зелено, когато думите се врязаха в пламъците.

— Нема да скърша хатъро на вещурята на баирчините, да знайш, ама чуй що че ти думам и думата ми на две нема да стане: зърна ли пак лопата ближе до мойта си могила, оня, дека я е донел, че си я найде заврена у препаската с тъпио край напреде, та ръчиците си да издере, дорде се мъчи да я измуши. И с туй ядовете му сал че наченат! Апа има ли чистка тука, у пунгията си се вричам, дека ние че я прайм тая чистка! — Той потъпка малко с крака и добави: — А па що е туй, дека дочуваме, що дириш законо? Не го долюбваме ний законо, да знайш!

— А Лудичкия Артър? — вметна Тифани. Почти невъзможно е да накараш фигъл да добие овчи вид, но Сите О’Бери изглеждаше така, сякаш всеки момент ще каже „бее“.

— Море, големо зло са му сторили онез ми ти гноми — печално въздъхна той. — Знайш ли, дека си мие мутрата секи ден? Да де, то туй бива, га чернилката стане бая дебела, ама секи ден? Питам те, как се издържа туй нещо?

В един момент имаше фигъли, а в следващия — слабо пффт, последвано от абсолютна липса на фигъли и миг след това — повече от достатъчно количество стражи. За щастие се оказаха сержантът и Престън, които се заковаха в поза мирно.

Сержантът прочисти гърло.

— С госпожица Тифани Сболки ли говоря?

— Струва ми се, че да, Браян — отвърна Тифани, — но сам прецени.

Сержантът се озърна припряно и се сниши към нея.

— Моля те, Тиф — прошепна той, — доста го закъсахме. — Той се изправи бързо и продължи, доста по-високо от необходимото: — Госпожице Тифани Сболки! Наредено ми е от милорд барона да ви информирам, че е заповядал да останеш в пърделите на замъка…

— В какво? — изуми се Тифани. Безмълвно, забил очи в тавана, сержантът ѝ подаде къс пергамент.

— О, имаш предвид в пределите — прочете тя.

— Това означава замъкът и прилежащите му околности — услужливо му подсказа Тифани. — Но аз мислех, че баронът иска да се махна оттук?