И се възправи сянка [bg]

На откритото пространство пред палатката на матриарха началникът на шпионите пристягаше навит на руло спален чувал към седлото на зел.

— Да пояздиш ли отиваш? — попита Че и спря да погледне началника на шпионите, който тази сутрин приличаше просто на местен селски разбойник.

Жрецът беше облечен в обикновени, цивилни дрехи — обшити с кожа панталони за езда, палто от зелена вълна и вързана на плешивата му глава кърпа. Беше махнал бижутата от лицето си и ги бе заменил с една-единствена златна халка на дясното ухо. От дебелата кожа на колана му се подаваха два дълги извити ножа.

Аларум погледа към Че, сложил единия си крак на стремето. Той подскочи няколко пъти, преди да прехвърли другия крак през седлото, след което се изправи на него. Зелът изпръхтя и направи крачка назад.

— Жрец Че — поздрави го той и дръпна поводите с облечените си в ръкавици ръце.

Зад неговия зел имаше още две животни, натоварени с припаси.

— Да, излизам малко по работа — леко задъхано и развълнувано обясни той.

— Сам?

— Повярвай ми, за предпочитане е. Така е много по-безопасно.

Зелът под него се успокои, Аларум сложи ръце върху лъка на седлото и погледна надолу към Че със странно изпитателно изражение.

— Кажи ми, Че. Майка ти случайно говорила ли ти е за мен?

— Тя говори за много мъже. Не помня всички.

За момент Аларум не каза нищо, сякаш събираше мислите си.

— Просто… Някога я познавах — много отдавна, преди да се родиш.