Деца от кръв и кости [bg]

Часове след смъртта и на последния човек зрителите най-после са напуснали арената и стражите са източили водата. Мислех си, че когато тълпата излезе, ужасът за мен ще спре, но сега из празните трибуни отекват удари от пръчки. Стражите ги стоварват върху гърбовете на нови работници, почистващи кръвта и останките, които не са се отмили при източването на водата. Не мога да си представя това мъчение — да почистваш днешната бъркотия само за да участваш в утрешната касапница.

Ще се върна — решавам аз. — Ще ги спася. След като изпълня ритуала и върна магията, след като се уверя, че тате е в безопасност. Ще събера група от Земни магове, за да изравним това чудовищно място със земята. Говорителят ще плати за всеки похабен живот на божник. Всеки от благородниците ще отговаря за престъпленията си.

Оставям мислите за отмъщение да ме успокоят, докато вървим покрай неравна стена, и затварям очи в опит да се съсредоточа максимално. Слънчевият камък разбужда ашето в кръвта ми. Той грее с мека светлина като светулка, която се изгубва в нощта. Но с времето тя става по-ярка и накрая излъчването затопля стъпалата ми.

— Под нас е — прошепвам на другите.

Вървим по празни коридори и слизаме под земята. Колкото по-близо сме до пълното с трупове дъно на арената, от толкова повече хора трябва да се крием. Когато стигаме най-долу, вече сме на един дъх разстояние от ужасните стражи и отчаяните работници. Пръчките плющят и заглушават стъпките ни. Промъкваме се под един каменен свод.

— Тук е — шепна отново и посочвам към голяма желязна врата.

През процепите прониква ярка светлина и изпълва прохода с топлината на слънчевия камък. Прокарвам пръсти по дръжката на металната врата — ръждясало колело, заключено с огромен катинар.

Изваждам камата, която ми даде Тзеин, и забивам върха й в тясната ключалка. Опитвам се да я бутна още навътре, но ме спира сложна система от зъбци.

— Можеш ли да отвориш? — пита шепнешком Тзеин.

— Опитвам се.

По-сложна е от обикновена ключалка. За да я отворя, ми трябва нещо по-тънко, нещо с кука.

Взимам един тънък ръждясал пирон от земята и го притискам в стената, изкривявайки върха му. Когато вече е извит, затварям очи и движа метала както слепецът бастун, съсредоточавайки се върху лекото докосване на зъбците на ключалката. Бъди търпелива — прозвучава в главата ми старият урок на Мама Агба. — Позволи на усещанията да станат твои очи.

Вслушвам се за приближаващи стъпки и сърцето ми бие силно, но когато вкарвам ножа, зъбците поддават. Още едно завъртане наляво и…

Чува се тихо изщракване. Катинарът се отваря и аз изпитвам такова облекчение, че едва не се разплаквам. Сграбчвам колелото и завъртам наляво, но металът не поддава.

— Заяде!

Ръждата е полепнала по оста на колелото и му пречи да се задвижи. Амари наблюдава, а Тзеин започва да натиска колелото с всички сили. По шията му потичат струйки пот. Металът пъшка и стърже достатъчно силно, за да заглуши крясъците на стражите, но колелото не помръдва.