Драконите на сломеното слънце [bg]

— Нямам какво да крия — заяви Силван. — Така че не се стеснявайте да използвате изпитанието си върху мен. Макар да съм сигурен, че майка ми би била дълбоко натъжена, ако разбере, че народът ни е стигнал чак дотам. Тя никога не би си помислила да изпитва лоялността на онези, които я следват, както и те не биха си помислили да се усъмнят в грижите, които тя полага за тях.

— Сам виждаш, Дринел — каза Ролан, по чието лице бе избила руменина. — Сам виждаш как ни посрамваш!

— Няма значение. Искам да узная истината — отговори непреклонно елфът.

— Нима? Ами ако магията отново те предаде?

Очите на Дринел проблеснаха. Той изгледа предупредително водача.

— Опичай си ума, Ролан. Напомням ти, че все още не знаем абсолютно нищо сигурно за този младеж.

Силваношей запази мълчание. Не му влизаше в работата да се намесва в спора. Все пак се погрижи да запомни изречените думи добре. Може би елфите-чародеи от армията на майка му не бяха единствените, чиято магия напоследък отслабваше.

Дринел пристъпи към Силван. Младежът остана сковано на мястото си, поглеждайки го подозрително. Дринел протегна лявата си ръка — ръката, която беше по-близо до сърцето му — и я положи на гърдите на Силван. Докосването му бе едва доловимо, и все пак принцът усети как достига до самите му дълбини, или поне така му се струваше.

Спомените мигом се изсипаха от самия извор на душата му, добри и лоши спомени, бълбукащи изпод повърхността на съзнанието и чувствата. Мисли, които се устремиха право към ръката на Дринел. Спомени за баща му, с неговата сурова и неумолима фигура и лицето, което така рядко се усмихваше и никога не се смееше. Бащата, който никога не показваше какво мисли и не демонстрираше по никакъв начин нито привързаността към сина си, нито каквото и да е одобрение към постъпките му, сякаш въобще не го забелязваше. Ала ето че под повърхността на тези спомени, Силваношей съвсем ясно си припомни един случай, когато заедно с майка си бе избегнал смъртта на косъм. Тогава Портиос бе прегърнал и двамата, беше притиснал малкия си син и бе произнесъл древна елфическа молитва, отправена към богове, които вече ги нямаше. Спомни си усещането, че по бузите му се стичат ледени сълзи и напълно осъзнатото разбиране, че тези сълзи не са негови. А на баща му.

Известно време Дринел задържа напиращите спомени в съзнанието си така, както би поел искряща вода в шепи. Сетне изражението му се смекчи. Когато го погледна, в очите му имаше нещо различно, някакво новопридобито уважение.