![Пурпурно небе [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/3/8/purpurno-nebe-bg-download.jpg)
Пурпурно небе [bg]
- Автор: Розенберг Джоэл
- Серия: Пазители на скритите проходи #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пурпурно небе [bg]». Краткое содержание книги:
Върколак дебне в оживен град в Средния Запад. В непозната вселена на другия край на космически портал, древните богове се подготвят да се противопоставят на идването на Вречения войн.
Всички се стремят да се сдобият със седемте магически скъпоценни камъка.
Седем ключа към властта.
Седем повика за война.
Бранден дел Бранден се приближи с две кюфтета, извадени от чантата с провизиите, и предложи на Иън да си избере, а след това незабавно, като израз на любезност, отхапа от своето.
— Как ти е раната? — попита той.
— Щипе — отвърна Иън. Как ли трябваше да се държи, ако наистина бе победен? Дори да не говорим за това, кое е правилно, кое щеше да е най-достоверно?
Презрение? Ненавист? Гняв? Пръстенът на Харбард бе помогнал Бранден дел Бранден да се почувства сигурен в нещо, което той така или иначе бе готов да повярва, но това съвсем не означаваше, че той ще остане убеден още дълго и за постоянно.
Небрежност. Правилният подход бе да се отнесе с небрежност.
— Дали няма да ми окажеш честта да повторим дуела някой път? — „По възможност по време, когато няма да бъде в мой интерес да крия факта, че съм поне сто пъти по-добър, отколкото ти някога ще бъдеш.“ — Може би тогава двубоят ни ще бъде по-добър, защото няма да съм прекалено уморен след толкова път.
Бранден дел Бранден се усмихна с разбиране. Едно извинение щеше да е долна работа, нещо, което би очаквал от някакъв никому неизвестен селянин.
— Сигурен съм, че ще бъде точно така. Може пък да намерим малко време за един приятелски дуел, когато посетим Вечното светилище.
— Твоите хора бяха доста… дискретни — каза Иън. — Кога ще пристигнем в Градището?
— Всяко нещо с времето си, всяко нещо с времето си. — Бранден дел Бранден пренебрегна въпроса с махване на ръка. — Не мога да отговоря със сигурност.
Иън дори не се постара да скрие мръщенето си.
— Не — продължи Бранден дел Бранден. — Не че не искам да ти кажа; просто не мога наистина не мога да ти кажа. Ти би ли могъл да се оправиш в тази ужасна мъгла?
— Не. Но…
— Не, но предполагаш, че аз мога. — Той вдигна пръст. — Никога не предполагай, Вречени воине. — Ъгълчетата на устата му потрепнаха. — Ще яздиш до мен и аз ще ти демонстрирам поне един от проблемите, с който се сблъскваш, когато си начело на вандестийските отряди, тръгнали да завладяват, грабят и изнасилват.
— Аз не съм Вреченият войн — каза Иън. — Но честно да си призная, нямам нищо против да яздя най-отпред с теб.
Ако трябваше да гледа задницата на някой кон, предпочиташе поне от време на време тя да се оказва до него.
Иън не можеше да си обясни защо мъглата се сгъстява, докато в същото време наоколо става все по-малко студено и лепкаво, но бе точно така. Не виждаше и на пет крачки пред себе си, а на моменти заради прииждащите вълни белота не успяваше да види дори и толкова.
Бранден дел Бранден посочи заобикалящите ги гъсти валма.
— Сега разбираш ли какво имам предвид? Помниш ли завоите, които направихме?
— Завои ли? Та ние просто следвахме пътя.
Бранден дел Бранден се усмихна с разбиране, заради което на Иън му ставаше винаги изключително неприятно, дори в случаите, когато същото се изписваше на собственото му лице.
— А, напротив, имаше няколко разклонения на едно-две места. Просто трябва да знаеш по коя отбивка да поемеш, нищо че е скрита в мъглата. Едва ли една нахлуваща армия ще успее да поеме по правилния път, но предпочитам да не откривам от първа ръка дали съм прав. — Той потупа ефеса на меча си и леко го разхлаби. — Ами ти?
Дълго още продължиха да яздят в мълчание през млечната белота, с всяка следваща стъпка мъглата сякаш се разреждаше, а радиусът на видимост се разширяваше.
— Аха. — Бранден дел Бранден заби пети в хълбоците на коня, за да го накара да побърза. — Сега вече мога да ти съобщя, че много скоро ще пристигнем в Градището. Наистина скоро.
Пътят пред тях се разшири и на Иън му се стори още по-дълъг; слънцето проби през облаците толкова блестящо и сияйно, че за момент заслепи Иън и очите му се насълзиха, така че той виждаше още по-малко, отколкото бе възможно допреди известно време в мъглата.
А когато облаците и мъглата останаха зад тях и въздухът го порази с кристалната си чистота, под тях се разкри пухкав млечнобял облак, който скриваше всичко в низината някъде далече долу и изглеждаше като единственото стабилно нещо от хоризонт до хоризонт, а планинският път сякаш изведнъж изплуваше от него и продължаваше да се вие все по-нагоре и нагоре към върховете и внушителното Градище.