Пурпурно небе [bg]

А този ден определено нямаше да бъде нито слънчев, нито ясен.

Някъде в далечината, отвъд нащърбения хоризонт, който скриваше Вандескард и сивата река Гилфи долу в низината, неестествен, отекващ надалеч, гръмовен трясък се издигна нагоре към бялата планина. На сравнително равни интервали от време проблясваше ослепителна светкавица и сякаш разцепваше притъмнялото сиво небе, но това бе прекалено далече и той не успя да долови ясно и отчетливо гръмовните трясъци.

Е, трябваше да е благодарен на боговете дори за незначителното им благоволение: настъпващите валма облаци, или може би сгъстяващите се мъгли — Иън реши, че няма смисъл да се чуди и да опитва да познава, след като местните не желаеха да му дадат пълна информация — се скупчваха и му се стори, че може да стане и по-хладно, и по-мрачно, дори да завали, но поне не личеше да има някаква вероятност да се разрази гръмотевична буря.

Мъглата, или може би това бяха облаци, ги обгърнаха по-бързо и неочаквано, отколкото той си бе мислил. В един миг младежът яздеше под ясно слънчево небе, оглеждаше съседните примамливо зелени хълмове, а в следващия бе обгърнат от млечна белота, в която имаше видимост на не повече от пет крачки пред себе си, и се почувства също като под сивата светлина в Скритите Проходи.

Никога не бе попадал в толкова гъста мъгла и с изненада откри, че тя не му пречеше да чува, но за сметка на това бе като сляп. Ясно долавяше трополенето на конските копита пред себе си и по-назад, но нямаше начин да ги види.

Напред не бе видял никаква гора, но може пък да бе пропуснал нещо, защото се наложи да се привежда, за да не се удари в ниско провисналите клони, които изскачаха от мъглата много по-бързо от бавната крачка на спокойните коне.

За момент се зачуди дали да не скочи сред дърветата, само и само да провери какво би се случило, но…

Какво щеше да постигне по този начин?

Бранден дел Бранден извика да спрат за почивка край някакво дребно каменно площадче, направено отстрани на пътя. То беше кръгло, с диаметър може би около петнайсет-шестнайсет метра, обточено с нисък каменен кант, сякаш надвиснал над бялата бездна. Очакваха ги — или тях, или някой друг, защото в дървен варел имаше осигурена вода за конете, а когато двама от войниците спряха и скочиха от конете, бързо се приближиха до ръба и изтеглиха дълго въже, завързано за тънък метален прът. От млечната белота изтеглиха навързани една за друга три чанти. В първата имаше овес, във втората — ябълки, а в третата, най-малко пълната, бяха сложени най-мизерните на вид моркови, които Иън някога бе виждал.

Докато войниците се грижеха за животните — за конете трябваше да се полагат толкова много грижи, че Иън в повечето случаи предпочиташе да пътува пеша, но пък бе значително по-бавно — младежът използва възможността да опъне ръце и крака и да се облекчи, защото така и не можа да разбере как става да се обърнеш странично на седлото и да се изпикаеш, без да слизаш от коня. Точно това не го бяха учили в гимназията, нито пък в университета по-късно.