![Пурпурно небе [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/3/8/purpurno-nebe-bg-download.jpg)
Пурпурно небе [bg]
- Автор: Розенберг Джоэл
- Серия: Пазители на скритите проходи #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пурпурно небе [bg]». Краткое содержание книги:
Върколак дебне в оживен град в Средния Запад. В непозната вселена на другия край на космически портал, древните богове се подготвят да се противопоставят на идването на Вречения войн.
Всички се стремят да се сдобият със седемте магически скъпоценни камъка.
Седем ключа към властта.
Седем повика за война.
Да, китката бе центърът, около който се въртеше всяко състезание или дуел, но пък краката бяха силата, която задвижваше орбитата на движение, която даваше тласък на провеждания двубой. Едно разтегнато сухожилие, едно пристъпване накриво, един неочакван мускулен спазъм можеше да те закове на място на пътеката за фехтовка или да те вкара в нещо като омагьосан кръг на отбрана, а това щеше да доведе до бърз край на дуела, защото в която и да е вселена, ако противникът ти е в състояние да контролира пространството или времето, значи контролира всичко.
Хоузи свали десния чорап на Иън и започна да масажира миризливото му стъпало, докато то не стана напълно сухо. Усещането бе изключително приятно.
— Знам някои неща за стила на Бранден дел Бранден — каза Хоузи. — Единствено от това, което са обсъждали Ториан и Ивар дел Хивал, а това бе изцяло на базата на наблюденията на Ивар дел Хивал, който изобщо не е най-добрият дуелист, когото съм виждал.
Иън се бе дуелирал с Ивар дел Хивал и можеше да победи по-възрастния мъж с огромна лекота. От друга страна, обаче в ръкопашен бой Ивар дел Хивал много добре знаеше как да използва огромното си тегло и да извлече от него най-голяма полза. Наистина, и китката, и ръката му бяха силни, но сравнително бавни, погледът — орлов, но като боец изобщо не попадаше в категорията на Ториан Торсен.
— Казвай, де! — Иън започна първата серия упражнения за разтягане, както бе правил повече пъти, отколкото можеше да си спомни. Изправи се бос и се наведе така, че да прихване с длани прасците си, а после започна да придърпва глава към краката, бавно и неумолимо.
Разтягането на мускулите отзад на бедрата и на дупето бе като опъване на нажежени струни на музикален инструмент. Затова той се напрегна още, не пренебрегна болката, но продължи да я поддържа. Колкото повече го болеше, толкова повече настояваше той. Болката в бедрата нито щеше да го убие, нито по някакъв начин да го нарани; нямаше начин да се разтегне дотолкова, че да се нарани, стига да упорстваше бавно, постоянно и без резки движения.
— Той е силен — започна Хоузи. — Сигурно прекалено много обича изненадващите удари или, с други думи, не обича да се бие, когато ги няма. Има склонност да се бие в ингарийски стил…
Иън се изправи и се зае да загрее раменете си.
— Виж сега, представи си, че той се бие с рапира. Настъпва, скоростта му е висока, ангажира острието ти, докато схване основните ти предпочитания в движенията, а след това нанася фаталния удар.
— Точно така.
Този стил много лесно щеше да заработи в полза на противника, каза си Иън, докато изпълняваше следващата серия разтягания, а след това остави ума си свободно да се рее.
До много скоро Иън бе изцяло фехтовчик с рапира. Навремето това бе напълно логичен избор, дори необходимост; беше държал на рапирата по същата причина, поради която водопроводчикът винаги носи в себе си по някоя и друга механична запушалка — не от любов към инструмента, а защото тъкмо с този инструмент докарваше парите в джоба си, и защото именно парите в джоба му го хранеха.
За да бъдат ангажирани начинаещи студенти за преподаватели и треньори, се налагаше да се проверят уменията им в дуели — най-доброто, което можеха да постигнат, бе да печелят възможно най-много точки във всеки един мач. Почти всички начинаещи студенти започваха с рапири, някои по-късно се прехвърляха на по-напреднали оръжия като шпаги и саби, сякаш нямаше какво друго да научат в привидно простичкия спорт с рапирите. Истината бе, че с тънкостите на боя с рапири можеха да запълнят поне сто живота.
Ако Иън искаше да изкара някак гимназията — а той държеше да завърши образованието си — нямаше да успее да се справи, ако си намереше работа в Макдоналдс. Времето, когато можеше да се издържаш сам, за да учиш, като разчиташ на минимална работна заплата, бе минало много отдавна, а той искрено се съмняваше, че такова време е съществувало, наистина бе твърде скептичен, че някога е съществувала подобна възможност.
Другите деца си имаха родители, които да им помагат и да ги поддържат. Поне си имаха семейства. А някои разчитаха и на стипендии.
Иън си имаше само себе си. Това бе всичко. Поне доскоро.
Пълна гадост.
Тръсна глава, за да проясни ума си. Да, миналото му бе пълна гадост. Наистина не бе никак справедливо да имаш пиян изрод и побойник за баща, който изхвърли сина си в мига, в който Иън реши, че повече няма да позволи да бъде боксова круша на долната гадина, наистина никога повече.