![Пурпурно небе [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/3/8/purpurno-nebe-bg-download.jpg)
Пурпурно небе [bg]
- Автор: Розенберг Джоэл
- Серия: Пазители на скритите проходи #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пурпурно небе [bg]». Краткое содержание книги:
Върколак дебне в оживен град в Средния Запад. В непозната вселена на другия край на космически портал, древните богове се подготвят да се противопоставят на идването на Вречения войн.
Всички се стремят да се сдобият със седемте магически скъпоценни камъка.
Седем ключа към властта.
Седем повика за война.
Докато яздеха през хладния тъмен вход на тунела, Иън вдигна поглед и без всякаква изненада откри, че очите му все още не са се приспособили след ярката светлина, блеснала навън, затова не успя ясно да различи капаните, скрити за неканените преминаващи.
Не че положи кой знае какво усилие да ги различи; защото, ако обърнеше прекалено много внимание на отбраната на Градищата, тогава някой със сигурност щеше да го заподозре, че е тъкмо Вреченият войн, а това нямаше да му се отрази твърде добре на здравето, та по тази причина прецени, че е много по-уместно никой да не забелязва къде шарят очите му. Най-лесният начин да не го хващат бе да не прави нищо нежелателно и забранено. Дори във византийските прийоми, прилагани в политиката на Тир На Ног, имаше място за старомодната и напълно обикновена честност и искреност.
На около петдесетина метра навътре, почти веднага след първия завой, пътят им бе препречен от каменна врата; на средата й бе монтирана елипсовидна калаена платка, патинирана с годините, разположена на нивото на гърдите. Бранден дел Бранден слезе веднага от коня си и удари със свития си юмрук, облечен в ръкавица, по платката.
Думммммм. Из целия тунел се понесе и отекна тътнещ басов звук.
Иън кимна. Съвсем същият звук като платките, монтирани в къщата на семейство Торсен. Много ясно, след като са били измислени и поставени от същия човек.
Каменната врата потъна безшумно надолу в пода на тунела, без да се чуе нито скърцане на невидими панти, нито приглушеното бръмчене на скрит мотор. Когато шейсетсантиметровата каменна врата потъна напълно, младежът остана с впечатлението, че там никога не е имало врата. Нещата, построени от Хоузи, бяха сякаш вечни и невероятно изпипани.
Колкото и необичайно да бе, тунелът се виеше и криволичеше навътре в недрата на планината, а след това се разклоняваше и започваше стръмно изкачване нагоре към светлината, толкова стръмно, че Иън се уплаши да не би един от конете да се подхлъзне и да падне и така да повлече след себе си останалите хора и другите животни, които водеха със себе си, и всички да се изтърколят някъде надолу. Кой знае как, те успяваха да се задържат на краката си и много скоро наклонът стана по-умерен, а очите на Иън тъкмо бяха попривикнали с тъмното, когато тунелът свърши във вътрешен двор, облян от ярка слънчева светлина.
Вътрешният двор бе приблизително с размерите на футболно игрище, като изключим това, че футболните игрища обикновено не са заобиколени от десетметрови огради, върху които се бяха разположили лъконосци в небесносини ливреи, а също и в най-различни други цветове.
Стените бяха гладки, изглеждаха лъскави, леко изтумбени навътре, а тунелът, по който пристигнаха, изведнъж се стори на Иън безкрайно далечен, още повече че това, по всяка вероятност, бе единственият изход от двора.
„Добре, направо прекрасно, помисли си той. Прекара ни през вход, където мерките за сигурност са повече от впечатляващи, и трябва да си призная, че съм порядъчно впечатлен.“
Иън, разбира се, и за момент не повярва, че това е единственият път за влизане и излизане от Вечното светилище. Показаха му добре пазения параден вход, но не бе възможно той да е единственият. Ако това, все пак, беше единственият път, за да попаднеш вътре, то тогава Градището просто нямаше да може да оцелее.
Да, със сигурност по склоновете имаше градини, площадите на Градището сигурно се намираха малко по-високо, а той бе убеден, че подправките, билките, плодовете и зеленчуците, които ядяха тук, са произведени в тези градини. Само че Градищата не бяха в състояние да си осигуряват сами прехраната; затова хората, които живееха тук, разчитаха да бъдат нахранени от градините и стопанствата на селяните в Средните Владения, а Иън не можеше да повярва, че необходимите тонове храна се изтеглят всеки ден с кански мъки по този убийствен път, за да се прехвърлят след това на ръка за жителите на самото Градище.
Каква беше онази стара дума на иврит, която Зайда Сол използваше за онези, които сякаш преживяваха от нищото, които на пръв поглед изглеждаше, че успяват да си осигурят прехраната сякаш от въздуха, също като човек-папрат?