Пурпурно небе [bg]

В самия ъгъл на банята бе поставена порцеланова тоалетна с дървена седалка, а водата вътре изглеждаше кристалночиста, сякаш спокойно можеше да си пие от нея, въпреки че идеята никак не допадна на Иън. Единственото, за което можеше да я използва, бе да загребе с шепи и да я изсипе на земята.

Тя веднага попи в тесните разстояния между плочките, а когато Иън повтори опита си и в други краища на стаята, се случи същото.

— Не, няма начин да се наводни — долетя гласът на Хоузи от арковидната врата. Косата му бе суха и чиста и на младежа му се стори, че е подстригана. Дрехите, с които бе пътувал, ги нямаше. Сега бе облечен в свободна бяла туника и клин, от който и без това слабите му крака изглеждаха неестествено хилави, също като две пръчки, а коленете му бяха изключително кокалести. — Като се има предвид колко години дамите в светилището са тъкали килимите в залите, едва ли ще са ти особено благодарни, ако ги наводниш.

— Дори за момент не се усъмних, че може да се наводни. — Но къде отиваше всичката тази вода? Дали не се стичаше някъде навън, по склона на планината?

— Това би било истинско разхищение. Направена е такава система от тръби и канали, че да я отвеждат към няколкото градини на площадите по-надолу. Водата в никакъв случаи не е оскъдна във Вечното светилище, но не мога да кажа, че я има в изобилие, а и първите жители тук са били сравнително пестеливи. — Той се намръщи. — Поне така са ми казвали.

Това бе добавено за всеки случай, само ако някой ги подслушваше. Хоузи много добре знаеше какви са били първите жители на Градищата, Туата дел Данаан, защото той бе построил същите тези Градища за ТЯХ.

„Колко ли отдавна се е случило това?“ — искаше да попита Иън, но вместо това само разпери ръце в неизказан въпрос.

Хоузи сви рамене и с небрежно махване на ръце показа, че отговорът на този въпрос силно го затруднява.

— Как предпочиташ да ти отговоря: във векове, в хилядолетия или може би в ери? — обърна се той към Иън и младежът разбра, че друг отговор няма да получи, поне за момента.

Хоузи дръпна бялата риза най-отгоре върху купа дрехи, оставен от слуга вестри.

— Време е да се обличаш; призоваха ни.

— Кой ни е призовал? Вечният Наследник ли?

— Много се съмнявам. Дариън дел Дариън бе така любезен да изпрати рота стражи, които да ни отведат при него.

— Ами Валин?

— Доколкото разбрах, сега го разпитват — отвърна Хоузи. — Сигурен съм, че Дариън дел Дариън го каза напълно неофициално, но… — Той поклати тъжно глава.

Намираха се на чужда територия, където всички се подчиняваха на различни правила.

— Каквато и благодарност да са готови да ми засвидетелстват за това, че изобличих и убих огнения гигант, който се преструваше, че е херцогът на Пламенния Род, тя е едно голямо нищо в сравнение с подозрението, че съм така нареченият Вречен войн на вандестийците.