В капана на времето [bg]

Двама мъже коленичеха в прахта до мен. Джейми вдясно, с широко отворени очи и пребледняло като цветовете на глога над него лице.

— Добре ли сте, мадам? — Светлолешникови очи, само любезно загрижени, и тъмни тънки вежди извити над тях. Не беше Франк, разбира се. Не беше и Джонатан Рандал. Този мъж беше по-млад от капитана поне с десет години, вероятно на моята възраст, с бледо и невидяло слънце лице. Тънките устни бяха същите, но им липсваше жестоката извивка в усмивката на капитана.

— Ти… — изграчих аз и се отдръпнах от него. — Ти си…

— Алегзандър Рандал, ескуайър, мадам — отвърна той бързо и вдигна ръка над главата си, сякаш да свали невидима шапка. — Не мисля, че сме се срещали?

— Не, не сме — казах аз и се отпуснах на ръката на Джейми. Тя беше стабилна като метален парапет, но другата, която стискаше моята, трепереше и аз я скрих с полите си.

— Доста неофициално представяне, госпожо… лейди Брох Туаpax, нали? — Висок тръбен глас привлече вниманието ми към червендалестата шишкава фигура на херцог Сандрингам, който надничаше над раменете на граф Севини и Орлеанския херцог. Провря тромавото си тяло през тесния отвор между тях и ми подаде ръка да се изправя. Стиснал потната ми длан, той кимна към объркания Алегзандър Рандал, ескуайър.

— Господин Рандал е мой секретар, лейди Брох Туарах. Духовният сан е благородно призвание, но за нещастие с недостойно заплащане, нали, Алекс? — Младежът леко се изчерви, но наклони любезно глава към мен в потвърждение. Едва тогава забелязах скромния тъмен костюм и високата бяла якичка, които показваха, че е свещеник.