Кръвта на боговете [bg]

17

Главата на Октавиан клюмна отново; умората беше ужасна. Вярно бе, че боя г изтощава човек повече от всяка друг а дейност. Не беше сам - легатите, събрали се в командирската палатка в равнината, непрекъснато се прозяваха. Навън още духаше, но железните мангали осигуряваха някакво подобие на топлина, а виното прогонваше остатъците от студа. Легионерите бяха лишени от лукса да почиват, тъй като Октавиан беше наредил да издигнат вал около огромния лагер. Той беше приключен бързо: хиляди хора грабнаха лопатите и се справиха за нула време с каменистата земя. Въпреки това Октавиан беше твърдо решен още на следващия ден да изтегли легионите на юг, по- далеч от студената планина и обратно към меките ветрове на лятото в Северна Италия.

Настроението на хората също бе топло и Октавиан се усмих­на, когато чу Меценат да се смее на нещо, казано от един легат. Лежеше върху натрупани одеяла и беше свил едно на топка под главата си вместо възглавница. Поднос студена храна чакаше до лакътя му, а слугите стояха наблизо и пълнеха чашата му всеки път, когато я изпразнеше. Всяка кост и мускул го боляха, но болката беше приятна и изобщо не можеше да се сравнява с онази заплаха, че ще рухне по време на битката.

С притворени очи Октавиан наблюдаваше четиримата лега­ти, доведени от Хирций и Панса на север. Държаха се на групичка и се чувстваха неловко, въпреки че беше казал на оста­налите да ги приемат радушно. Беше ги поздравил за победата, но трябваше да направи повече, преди да са осъзнали, че вече са част от неговата армия, а не просто дадени назаем от Сената. Разтърка очи и реши да стане, за да не задреме от топлината. Хората на тези легати се бяха сражавали с Цезар, независимо дали командирите им разбираха значението на това. След този ден те бяха негови. Силата на името още го смайваше, но той вече се беше научил да приема тази магия. Рим някога беше принадлежал на Сената и великите оратори, но Юлий Цезар беше направил легионите свои.

Когато стана, Меценат и Агрипа го посрещнаха с радостни възгласи и Октавиан им се ухили.

- Той се надигна! възкликна Меценат и му подаде пълна чаша. - Тъкмо казвах на Павлиний, че можехме да се справим по-добре със стрелци. Видя ли как летят стрелите? Марк Анто­ний има отряд сирийски стрелци, които се представиха велико­лепно с лъковете си.

Октавиан не беше забелязал точно тази подробност и по­клати глава. Осъзна, че всички го наблюдават внимателно и го чакат да заговори.

- Не мога да се гордея особено от победа срещу два пъти по-малобройна армия, но все пак е по-добре, отколкото да за­губим. За победата!

Вдигна чашата си и всички пиха. Октавиан погледна новите легати и реши да прекара остатъка от вечерта в тяхнага компа­ния, за да научи силните и слабите им страни. Разпозна най- възрастния от тях, който се бе обърнал към него в края на бит­ката - Юстиний. Изглеждаше така, сякаш изобщо не се беше сражавал. Официалната му тога беше току-що извадена от ба­гажа му и той гледаше и слушаше учтиво, сякаш се намираше на банкет на сенатори, а не в лагер насред полето.