Колелото на Осхайм [bg]

— Да вървим!

След броени мигове минахме с тропот под свода на портата и препуснахме по калдъръма на Кралския път, изпод копитата на конете хвърчаха искри. През следващите няколко минути цялото ни внимание бе погълнато от задачата да яздим бързо по улици, които бяха или претъпкани, или тесни, или криволичещи, или и трите заедно. Няма нищо лошо да прегазиш някой и друг селяк, но ако бързаш нанякъде, това може да те забави. Освен това във Вермилиън няма много селяци, така че е доста вероятно на другия ден да откриеш бащата, гилдията или каквото е там на пострадалия пред портите на двореца да настоява за компенсация. Или още по-лошо, за възмездие.

Аз яздех начело, докато препускахме по западния бряг към моста Морано. Не исках да водя, но всички ме оставяха пред себе си като маршал, а и Убиец не беше склонен да пропусне друг кон напред дори когато се опитвах да го забавя. Улицата по западния бряг на места е широка, даже павирана в някои участъци, но към моста се превръщаше в ивица утъпкана земя между редицата папури откъм водата и шипките, издигащи се към стените на търговските домове. Видях пред себе си някакви фигури и им закрещях да освободят пътя.

— Маршале! — изрева капитан Ренпроу зад мен. Изрева и още нещо, но то се изгуби сред гърмежа на копитата.

Хората пред нас се оказаха прекалено мудни, така че изправен пред вариантите да дръпна юздите и да кривна наляво към блатистия бряг или надясно към шипките, или просто да прегазя някакви си кирливи селяци, избрах решението, подобаващо на един принц, и продължих напред. Пренебрежението ми към обществената безопасност се оказа благоразумно, тъй като излезе, че фигурите са подути и покрити с тиня речни трупове, които искаха да ме смъкнат от седлото.

Десетина мъже от Желязното копито ни настигнаха, когато свихме по моста. Бяха поели по друг път. Половината, изглежда, идваха направо от обяд. Синът на лорд Нестор все още носеше салфетка, затъкната в яката си. Сорен Младия се беше сетил да си сложи нагръдник.

— Желязно копито, напред!

Поведох атаката по моста Морано, което ми беше детска амбиция, и стигнахме с тропот до средата му.

— Врагът май няма нужда от мостове. — Дарин, присъединил се незабелязано към нашата група, докато напускахме двореца, приближи коня си до мен. — Нямат нищо против да се намокрят.

— Аз имам нужда от моста. — Изправих се в стремената с надеждата, че Убиец поне този път ще остане неподвижен. Никога не бях внимавал особено в часовете по стратегия и тактика, но един урок, който се бе набил достатъчно дълбоко в главата ми, за да остане там, гласеше, че командирът трябва да вижда бойното поле. А когато бойното ти поле е цял град, в който може да се окаже трудно да видиш от единия край на улицата до другия, този урок бързо се връща да те тормози. Всичко, с което разполагах, бяха кратки доклади с почти едночасова давност. Всяка нова информация, която не беше осигурена от собствените ми очи, трябваше да мине през все по-дълга поредица от упътвания, за да стигне до мен.