Плясъкът на крилете му [bg]

На няколкостотин метра оттам Кейл, скрит мълчаливо в клоните на едно дърво, гледаше как Кон се бие като ангел и му завиждаше за силата. Но и му се възхищаваше. Той бе нещо забележително там, сред кръвта и хаоса.

— Трябва да вървим. — Шепотът на Артемизия беше толкова висок, колкото може да е един шепот. Тя стоеше под дървото с двама от своите яки на вид войници. Беше отказала да се покатери горе с Кейл.

— Какво има? — попита той. — Притесняваш се за маникюра си?

— Швейцарските Ликвидатори идват да се справят със стрелците. Няма да знаят какви сме — прекалено е опасно. Трябва да вървим.

Той се озова долу почти преди да е довършила, дишайки тежко и потейки се съвсем не като здрав човек. Потеглиха, но не бързо: имаше прекалено много остри драки. Като внимаваха за тръните на кучешките зъби, те си проправиха път до една полянка. На десет метра от тях същото направиха и други. Четирима Изкупители — опитните стрелци, търсени от Ликвидаторите. Никой не направи нищо. Никой не помръдна. Боско с години бе подлагал Кейл на изпитания, при които той се изправяше срещу нещо напълно неочаквано и имаше само секунди да реши проблема преди удара по тила, следващ всеки неуспех. За да станат нещата още по-лоши, наказанието не винаги беше незабавно; понякога ударът идваше няколко часа по-късно, или ден, или седмица. Това беше, за да го научи да преценява нещата, преди да действа, колкото и непосредствена да е опасността. Четирима Изкупители срещу тях четиримата. Артемизия нямаше да е от никаква полза — двамата стражи с нея щяха да са умели, но не и равностойни на противника. Нито пък той. Да се обърнат и да побегнат? Не и през трънаците. Да нападнат Изкупителите? Никакъв шанс. „Никога не очаквай спасение — казваше Боско, — защото то никога не идва.“ Но в този момент то дойде при Кейл, под формата на най-голямото проклятие в живота му. Четиримата Изкупители коленичиха; единият от тях — явно водачът — избухна в сълзи.