Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Три фигури се очертаха на прага.

Живите мъртъвци изглеждаха като нормални човешки същества, с тази разлика, че лицата им бяха бледи и изпити, очите им бяха някак си прозрачни, а телата им леко изгърбени сякаш гравитацията си правеше лоша шега с тях.

Бобо, човекът, в когото ми беше надеждата за спасение и чието истинско име не знаех, направи няколко светкавични движения, които едва видях с периферното си зрение. Първата стрела профуча покрай ушите ми и щръкна като табела от черепа на първата реплика — млада жена, която се виждаше, че е била красива преди да попадне в ръцете на змея. Тя се строполи на прага безжизнена. Другите две зомбита я прескочиха и се втурнаха към нас с ръцете напред. Изглеждаха някак си нелепо, като сектанти, обзети от безумен транс. Само че тези сектанти имаха една-единствена цел в момента и тя бе да ни направят на кайма или най-малкото — на кървавица.

Втора стрела профуча покрай главата ми. Следващото същество, изглеждало някога като Ал Пачино, в последния момент се хвърли върху Бобо и го събори на пода. Приятелят ми бе пропуснал и получи два юмрука в лицето заради тази грешка. Змейовият роб впи сухи пръсти в шията му и започна да го души.

Третата фигура се нахвърли върху мен. Разсеян от това, което се случваше с личния ми шаман, не успях да противодействам качествено на нападателя си и за това получих силен шут в корема. Присвих се като влечуго. Последва нов ритник, този път в главата ми. Изтървах меча. От ученическите ми години не ме бяха били и повярвайте ми, ако оцелеех, щях да бягам от този спорт като дявол от тамян. Болката се разхождаше из цялото ми тяло и ту се затъпяваше, ту се усилваше. Репликата-слуга, която представляваше огромен мъж на средна възраст, взе меча ми от пода и на мъртвешкото му лице се заформи една злокобна усмивчица. Той го хвана с две ръце и понечи да го забие в сърцето ми. Целият ми живот се превъртя в един кадър, защото едва ли щеше да му представлява трудност да ме наръга и да изцеди живеца от телесната ми обвивка.

Всичко се случи само за секунда или две. Някак си блясъкът в кафявите очи на нападателя ми се промени, лицето му придоби по-остри черти, а ръцете му се отпуснаха. Той залитна и падна по очи на килима. Краката му потръпнаха два-три пъти в някакъв последен спазъм и остана да лежи върху меката повърхност, а от гърба му стърчеше един от острите колове. Обърнах се настрани и видях, че в окото на другия, който допреди минута бе затиснал Бобо, също бе забит дървен клин.

— Ставай, Крис, бързо! — заповяда ми новият ми приятел.

— Човече, страшен си — измрънках аз. Ако не бе той, щях да бъда убит като куче в собствената си къща. Цялото това негово изпълнение а ла Рамбо бе невероятно. — Мога да напиша книга за всичко това.

— По-добре си мисли за някоя добра молитва. Нощта едва сега започва.

Думите му ме отчаяха още повече и моментното ми успокоение се изпари в безтегловност.