В здрача на вторник [bg]

— О, разбирам — каза Джереми рязко. — Искате да кажете, че вие и този човек сте се погрижили за майка ми, а не аз?

— Моля те, Джереми — намеси се Мери. — Те просто…

— Както и да е — каза той. — Вие как бихте се почувствали, ако някой постъпи така с майка ви?

— А вие как се почувствахте? — на свой ред попита Фрида.

— Вие как мислите?

— Извинете — обади се Джоузеф. — Аз приключих.

— Всъщност — каза Мери, — има и други неща, които се надявах да поправиш. Бойлерът издава странен шум, а на горния етаж има прозорец, който не се затваря добре.

Джоузеф погледна предпазливо към Робин и Джереми.

— Не питайте мен — тросна се Джереми. — Къщата не е моя.

— Ела, ще те заведа.

Мери и Джоузеф излязоха заедно от кухнята, а Фрида погледна в бележника си, където беше записала адреса на адвокатската кантора. — „Принсис Роуд“. Близо ли е това?

— Съвсем наблизо — каза Робин. — Пуул просто е завел мама нагоре по улицата при най-близкия солиситор. Било е толкова просто.

— Може ли да използвам телефона? — попита Фрида.

— Нямате ли мобилен телефон?

— Не е у мен.

Робин махна с ръка към стационарния телефон на стената.

След няколко разговора и безкрайни обяснения по телефона, Фрида прекара четиресет минути в неловко мълчание, преди Ивет да дойде със служебната кола да я вземе. Тя не изглеждаше особено въодушевена от срещата си с Фрида.

— Трябва да ни предупреждавате, когато решите да разговаряте със свидетели.

— Не съм имала намерение да разговарям със свидетели — обясни й Фрида. — Джоузеф прави ремонт в къщата на Мери Ортън и ми се обади, че има някакъв проблем със синовете й. Не предполагах, че има връзка с делото.

Ивет седеше на седалката до шофьора, а Фрида — на задната седалка. Тя се чувстваше като малко дете, което двама недоволни възрастни водят някъде.

— Не може да действате на своя глава — каза троснато Ивет.

Фрида не отговори. Колата спря пред поредица от магазини.

— Да дойда ли с вас? — попита тя.

— Както искате — отвърна Ивет, свивайки рамене.

Двете жени слязоха от колата. Кантората на Теса Уелс не се забелязваше веднага. На №52 се намираше магазин за облицовъчни плочки, вази, кани и порцеланови чаши за кафе. Вляво на №52Б се виждаше малка зелена врата. След дълго звънене вратата се отвори автоматично и те влязоха, след което се качиха нагоре по стълбите. На последния етаж имаше приемна с бюро, компютър, изрядно подредени купчини с документи и стол. В дъното се отвори врата и от нея излезе една жена. Фрида предположи, че е към четиресетгодишна, с дълга гъста червеникава коса, вързана хлабаво отзад, сякаш за да не й пречи, с бледо лице без всякакъв грим и с едва забележими лунички по гърбицата на носа. Очите й бяха сиво-сини и проницателни. Носеше графитеносива, прилепнала по тялото рокля, плътен чорапогащник на фигури и боти. Усмихна се леко притеснена.