Истанбулска загадка [bg]

— Наистина ме побиват тръпки от това място — обади се Изабел.

— Удивително е, нали?

Тя докосна, рамото ми.

— Позволи ми да опитам.

Подадох й фенерчето. Продължихме бързо напред. Следващата част от тунела се спускаше още по-стръмно.

Изведнъж отдясно стената изчезна. Затаих дъх, щом приближихме. Знаех какво става. Коридорът се превръщаше в рампа, слизаща в голяма подземна зала. Представата ми за пространство внезапно се обърка… Изабел насочи лъча към залата отдолу. Тя беше голяма може би тридесет квадратни метра и висока поне шест. Напомни ми за подземните водоеми в други части от Истанбул. Но това помещение не бе построено за съхранение на вода.

Най-забележителното нещо беше огромната порта, висока вероятно пет метра и толкова широка, в средата на отсрещната стена. Изабел насочи лъча към вратата, а после го раздвижи по стените.

Цареше неестествена тишина. Сякаш стените слушаха, наблюдаваха.

— Това е невероятно! — възкликна Изабел. — А аз обикновено мразя да стоя в подземия.

— Надявам се да не е вход към чумна яма.

— Чумна яма, шегуваш се, нали? — Тя потрепери.

— Има такава възможност. Истанбул бил първият град в Европа, покосен от Черната смърт. Едно лято през шести век пет хиляди мъже, жени и деца умирали всеки ден от чума в този град. Когато болестта се върнала през четиринадесети век, станало още по-страшно… — Огледах се наоколо и продължих да й разказвам с тих глас: — Тогава е бил християнски град. Духовенството се грижело за болните. Първо погребвали труповете в крипти под църквите, а после в ями. По-късно телата станали толкова много, че просто ги хвърляли в морето. Под църквите в цяла Европа били изкопани големи крипти, катакомби на някои места. След това били зазидани. Сигурен съм, че тук са направили същото, но в по-голям мащаб. Не забравяй, тогава Константинопол е бил най-големият град в Европа.

— Сега ми се слуша точно за Черната смърт — изпъшка Изабел.

— Само казвам, че трябва да внимаваш на такива места.

— Но къде е изходът?

Тя освети отново залата. Не се виждаше друг изход, освен голямата врата пред нас. Изабел насочи светлината към нея.

— Къде е тази чумна яма?

— Не знам. — Вдигнах рамене. — И нямаме време да я търсим. Хайде!

Изабел обръщаше фенерчето към различни части от подземната зала. Фреските по стените оживяха. Напомниха ми за Помпей. Избелелият мозаечен под беше впечатляващ.

Тя насочи лъча към една фреска.

— Виж! — Задържа го върху изображение на седнал старец, с ореол около главата. По-млад мъж в тога бе коленичил пред него и пишеше нещо върху пергамент с дълго перо.

— Свети Йоан — познах го аз. — Онзи, който е диктувал „Откровението“.

— Какво, по дяволите, ще прави тук свети Йоан?

— Не знам, но няма да ни помогне да намерим изхода.