Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
Няколко пъти се ядосах, че ти позволяваш да те лъжа. Няколко пъти се вбесих, че съм преживяла всичко онова с теб. Но не можах да те намразя.
О, Жан, не знам какво да правя! Не знам дали да те събудя и да те умолявам да ми помогнеш. Не знам дали да откъсна тези страници, или да ги копирам и да ти ги изпратя. После. Или никога. Пиша, за да мисля по-ясно.
За всичко останало съм изгубила дар слово.
Сега ти говоря още повече с тялото си. С умореното старо дърво от Юга, от което израства едно-единствено, крехко зелено стъбло. Слава Богу, то има сили да изрази първичните си желания.
Обичай ме.
Дръж ме здраво.
Милвай ме.
Панически цъфтеж, казваше татко. Преди да умре, голямото дърво разцъфва още веднъж. Изпомпва цялата си сила в последните клони и цветове.
Наскоро ми каза, че съм невероятно красива.
Тогава бях в началото на паническия цъфтеж.
Една нощ се обади Виджая, от Ню Йорк. Ти беше още на кораба, продаваше новото издание на „Южни светлини“. Искаш всички да прочетат книгата. Тази малка, прекрасна, странна книга. Каза ми, че в нея няма лъжа. Нищо измислено, нищо разкрасено. Всичко е истина. Виджая има нови работодатели — двама много специални изследователи на клетките. Те вярват, че тялото, а не мозъкът, управлява душата и характера. Това са другите милиарди клетки, казват те. Каквото се случва с тях, се случва на душата.
Виджая ми даде пример с болката. Според него болката обръща полюсите на всички клетки. Промяната започва само след три дни. Всички клетки на възбудата стават клетки на болката. Всички клетки на сетивата стават клетки на страха. Клетките на координацията се превръщат в игленици. Накрая всяка нежност е болка, всеки полъх на вятъра, всяка музикална вибрация, всяка приближаваща сянка предизвикват страх. Болката се храни жадно от всяко движение, от всеки мускул и ражда милиони нови болкови рецептори. Вътрешността на човека се променя изцяло, но отвън не личи нищо.
Накрая, съвсем накрая, не желаеш да те докосват, твърди Виджая. Усамотяваш се.
Болката е рак на душата, твърди твоят стар приятел. Говори като учен, не мисли, че като слушат такива размишления, лаиците получават гадене. Твоят Виджая ми предсказа какво ще се случи с мен.
Болката прави тялото глупаво, главата също оглупява, каза ми твоят Виджая. Човек забравя, престава да мисли логично, само панически. Болките изкопават в мозъка ров, в който падат всички добри мисли. Всички надежди. Накрая падаш там целият и изчезваш. Твоето Аз вече го няма, погълнато е от страха и паниката. Кога ще умра?
Чисто статистически смъртта ми е гарантирана. Имах намерение да изчакам тринайсетте коледни десерта. Мама е майсторка на бисквитите и кремчетата, татко ще сложи на масата четири вида плодове, Люк ще излъска черупките на орехите. Три покривки, три свещника, три парчета хляб. Едно за живите на масата, второто за щастието, което ни очаква, и третото, за да си го поделят бедните и мъртвите. Страх ме е, че много скоро ще се бия с клошарите за трохичка хляб.
Люк ме заклина да ходя на терапия. Нямало значение, че шансовете за успех са нищожни. Така или иначе, част от мен ще умре. С терапия, или без терапия ще се наложи да ми поръчат надгробен камък, да ми прочетат меса, да извадят кърпичките за сълзи.
Дали ще усещам надгробния камък?
Татко ме разбира. Обясних му защо не искам химиотерапия, той се скри в плевнята и дълго плака. Очаквах да си отсече едната ръка.
Мама се е вкаменила. Прилича на парализирано маслиново дърво. Брадичката ù е корава и ръбеста, очите ù са замръзнали. Непрестанно се пита къде е сгрешила, защо не е отдала първото си предчувствие за смъртта на нощен кошмар, на вечно загрижената и тревожна майчина любов.
„Знаех си аз — в проклетия Париж дебне смъртта.“ Ала няма сили да обвини мен. Обвинява себе си. Това ù помага да продължи. Прави всичко, за което я помоля. Последната ми стая е точно такава, за каквато съм мечтала.
Сега сигурно лежиш по гръб като танцьор в пирует. Единият крак изпънат, другият подвит. Едната ръка над главата, другата настрана.
Винаги си ме гледал, сякаш няма друга като мен. Цели пет години. Нито веднъж не ме погледна изнервено или равнодушно. Как успя да го направиш?
Кастор непрекъснато ме зяпа. Вероятно ние, двукраките, сме доста странни същества за котките. Вечността, която ме очаква, е потискаща.