Златният бряг [bg]

Над липсващия покрив на ковачницата се бе надвесил старият кестен. Не знам дали е просто традиция до всяка ковачница да има и кестен или разперените клони на това дърво изпълняват практическата функция да пазят сянка на ковачницата през лятото. Във всеки случай ковачите са строели ковачниците си под разперените клони на някое кестеново дърво. Но в тази страна на преструвките, знам, че архитектите на Станхоуп първо са поставили конюшнята, където са искали да бъде, а след това са донесли отнякъде гигантския кестен и са го посадили пред вратата на ковачницата. Традиция, в стила на Златния бряг.

Така или иначе, сега видях, че дървото не се е разлистило, както би трябвало да се разлисти до това време на годината. То всъщност умираше, като че ли, помислих си аз, сега вече е разбрало, че последните седемдесет години не са били просто временно прекъсване, а краят. Е, може би в онази майска утрин съм бил склонен да виждам мистика навсякъде, но миналото лято на това дърво му нямаше нищо, а аз съм добър при разпознаване проблемите на дърветата. Бих искал да съм толкова добър и при разпознаване на собствените си проблеми.

Отидох при един от мъжете и го попитах:

— Доминик?

Човекът махна по посока на Станхоуп Хол и аз се запътих към голямата къща. Като се изкачих на възвишението, по което минава главният път, видях Станхоуп Хол и Доминик, който стоеше пред високия до третия етаж портик и гледаше нагоре към къщата с ръце на хълбоците.

Подвоумих се дали да извървя тези двеста метра, особено след като бях с костюм и вратовръзка, а и в десет часа имах среща в нюйоркското сити, но нещо ми подсказа да отида и да разбера какво крои Доминик.

Той ме чу, че приближавам по чакълестата алея, и тръгна срещу мен да ме посрещне.

— Здравейте — казах аз. — Харесва ли ви къщата?

— Madonna — отвърна той. — Великолепна е.

Тъй като го казваше италианец и майстор строител, приех това за голям комплимент.

— Искате ли да я купите? — попитах аз.

Той се разсмя.

— Евтино — добавих.

— Евтино, не евтино, аз няма тези пари.

— Нито пък аз. Добре ли е построена? — позаинтересувах се аз.

Той кимна.

— Красива е. Цяла от дялан гранит. Фантастично.

Разбира се, Доминик можеше да има просто художествен интерес към къщата, но се чудех откъде въобще знае, че се намира тук. Погледнах го в очите.

— Може би мистър Белароса ще иска да я купи?

Той сви рамене.

— Мистър Белароса вкъщи ли е?

Доминик кимна.

— Той ли ти каза да я огледаш?

— Не.

— Добре, кажи му, че тя ще издържи две хиляди години.

Сложих ръката си върху рамото на Доминик и го обърнах натам, накъдето сочех.