Златният бряг [bg]

— Така е.

Погледнах към Сюзън, която четеше местния не-вестник на масата в кухнята.

Казах на Белароса:

— С жена ми бихме искали да ви благодарим за помощта и за това, че подписахте молбата.

— Абе, няма проблеми. Забелязах, че това нещо е на името на жена ви.

Поколебах се малко, след това отговорих:

— Това е нейна собственост. Моето имение е в работилницата на ремонт.

„Ха, ха, ха“ — чуваше се в слушалката. Надявах се, че си ги записва тези неща. А след това, тъй като бях около петдесет процента сигурен, че телефонът му се подслушва и че мистър Манкузо или някой като него ни слуша в момента, казах съвсем отчетливо:

— Ако се окаже, че работата ще струва по-скъпо, държа да платя разликата. Няма да приема по-ниска цена, дори и като лична услуга, мистър Белароса, защото не ми дължите никакви услуги и аз не ви дължа никакви услуги и ще бъде добре да не си дължим услуги един на друг.

— Мистър Сатър, вие ми дадохте добър съвет оня ден, а не виждам никаква разписка, значи е било услуга. Връщам ви услугата.

Знаех, че трябва да внимавам какво говоря не само заради мистър Манкузо, но и заради мистър Франк Белароса, който също като мен си изкарваше прехраната с говорене и който нямаше да се поколебае да използва по-късно всяка моя дума срещу мен.

— Квит ли сме за услугите? — попитах аз.

— Разбира се. Ако ми позволите да събирам конските фъшкии за градината. Ей, аз имам някаква визитна картичка — NYNEX. Но не разбирам вашата визитна картичка. Гледам я. За какво ми е?

— Това е… трудно за обяснение.

Вече съжалявах, разбира се, че си бях направил тази глупава шега с Доминик. Но, всъщност, Сюзън започна всичко.

— Това е като… като ръкостискане — казах аз.

Отново настъпи тишина, докато той обработваше тази информация.

— Окей. Поздрави на жена ви и приятен ден, мистър Сатър.

— И на вас също, мистър Белароса.

Затворих телефона. Сюзън вдигна поглед от вестника си.

— Кое е като ръкостискане?

— Визитната картичка.

Тя направи някаква физиономия.

— Не е точно това, Джон.

— Тогава ти му обясни какво е.

Останах прав и взех чашата си с кафе от масата.

— Не ми харесва това.

— Ти направи кафето.

— Това положение, Сюзън. Тук ли си духом?

— Не ми се прави на важен. Ти използваш твърде много местоимения и твърде малко думи, за които се отнасят. Казвала съм ти това.

Почувствах, че ме заболява главата.

— Виж — каза Сюзън с по-мек тон, — аз разбирам опасенията ти. Наистина. И съм абсолютно съгласна с теб, че не трябва да вършиш никаква правна работа за този човек. В същото време обаче не може да нямаме никакви социални контакти с него. Та той ни е непосредствен съсед.

— Непосредствен? Живеем в имения от по двеста акра. Хората в Манхатън не знаят дори кой живее в съседния апартамент.