Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Повечето околни сгради бяха с външни стълбища, използвани главно като складово пространство в нарушение на правилата за противопожарна безопасност, и „Хигаши Уест“ не правеше изключение. Навярно можех да се скрия във входа на стълбището и оттам да наблюдавам асансьора. Само че така Мори щеше да е с гръб към мен. Щеше да се наложи по някакъв начин да се уверя, че е той.

Извадих камъка и кърпата от контейнера и увих в нея само едната му половина, онази, за която го държах. Съмнявах се, че по грапавата повърхност ще останат отпечатъци, но не исках да рискувам. Отидох до стълбището и зачаках в мрака. Бях нервен и не можех да се овладея. Наистина ли щях да го направя пак, толкова скоро след Озава, Фукумото и другите трима? Всъщност какво от това? Имаше значение единствено шансът, а сега имах шанс. Бях изгубил броя на засадите в джунглата, в които бях участвал, и си напомних, че единствената съществена разлика с тях е мястото. И защо да не го направя? Мори не означаваше нищо за мен. Щях ли да платя десет хиляди долара, за да спася живота му? Защото ако си тръгнех, щеше да се случи точно това.

Докато чаках, влязоха и излязоха няколко десетки хора и всеки път, щом от асансьора се изсипеше нова група, излишно получавах прилив на адреналин, докато се опитвах да преценя от скривалището си дали Мори е сред тях. Протягах се и правех упражнения, за да поддържам гъвкавостта си, прехвърлях увития в плата камък от едната си ръка в другата, дълбоко вдишвах и издишвах. Все си напомнях каква роля играя тази вечер, как ще действам, как искам да изглежда случаят в очите на евентуалните свидетели и полицията. Започвах да се уморявам и вече бях правил толкова много фалстартове, че когато от асансьора излезе група от трима мъже с еднакви тъмни костюми, със закъснение разбрах по фигурата и позата на онзи в средата, че е той. Мамка му!

Излязох от входа и тръгнах към тях. Страхувах се да не сбъркам. Бледата жълтеникава светлина идваше от няколко слаби лампи и мъжете бяха в сянка. Това скриваше приближаването ми, но в същото време не ми позволяваше да съм сигурен дали наистина е той.

Тримата спряха при колата. Смееха се на нещо — не чувах на какво. Исках да я заобиколя и да видя лицето му, преди да действам, но се опасявах, че ако се забавя, може да се качи, преди да съм стигнал до него.

Вече се бях вживял в ролята. Сърцето ми биеше бясно, в кръвта ми се изсипваше адреналин. Мамка му! Спрях и попитах на японски:

— Мори-сан? Вие ли сте?

Тримата се обърнаха едновременно, онзи в средата малко по-бързо. Видях лицето му. Той беше.

— Да, аз съм Мори — сприхаво отвърна политикът. — Кой сте вие?

Сърцето ми още малко и щеше да изскочи. Стиснах увития с кърпа камък. Бях само на три метра от него.