Двор от крила и разруха

Обмислих въпросите му, един от който беше: Аз самата вярвах ли достатъчно на Люсиен?

— Не знам — признах си с въздишка. — Не ми се иска Илейн да се превръща в пионка.

— Знам. Но никога не е лесно.

Рис се справяше с подобни трудности от векове.

— Искам да изчакам, да видя какво ще стори Люсиен през следващите две седмици. Как се държи с нас и с Илейн. Какво мисли за него Азриел. — Свъсих вежди. — Не е лош по природа, не е зъл.

— Определено.

— Просто… — Срещнах спокойния му, уравновесен поглед. — Рисковано е да му се доверяваме безусловно.

— Призна ли ти какво е отношението му към Тамлин?

— Не. Но не пожелах да го притискам. Изпитваше… угризения за случилото с мен, за Хиберн и Илейн. Дали щеше да се чувства така, ако Илейн не присъстваше в картинката? Не знам, може би. И все пак едва ли щеше да напусне Двора на Пролетта.

Рис отмести косата от лицето ми.

— Всичко това е част от играта, скъпа Фейра. На кого да вярваш, кога да му вярваш, каква информация да му поднесеш и срещу каква цена.

— На теб харесва ли ти да я играеш?

— Понякога. Точно сега не. Не и когато толкова много е заложено на карта. — Той погали с пръсти челото ми. — Когато имам толкова много за губене.

Долепих длан до гърдите му, точно върху илирианските татуировки под дрехите му, върху сърцето му. Равномерното туптене отекна в плътта и костите ми.

Забравих града около нас, когато срещнах очите му, когато устните му пророниха до кожата ми:

— Ще продължим да градим планове за бъдещето, независимо от надвисналата война. А аз ще продължа да градя планове за нашето бъдеще.

Гърлото ми пламна, но кимнах.

— Заслужаваме щастие — пророни Рис и искрата в очите му ми подсказа, че е запомнил думите ми от покрива на градската къща след нападението. — И ще се боря с всички сили, за да ни го осигуря.

— Ще се борим заедно — промълвих дрезгаво. — Повече никога няма да си сам.

Твърде много. Вече беше жертвал твърде много, а явно още не вярваше, че е достатъчно.

Рис само надникна през широкото си рамо към приветливия ресторант зад нас.

— Първата вечер, когато всички дойдохме тук — подхвана той, а аз проследих погледа му до сервитьорите, обслужващи масите с всеотдайна прецизност, — когато каза на Севенда, че храната му те пробужда… — Той поклати глава. — За пръв път те виждах толкова… спокойна. Сякаш наистина се пробуждаше, оживяваше отново. Изпитах такова облекчение, че едва не повърнах на масата.

Спомних си дългия му, странен поглед, когато най-сетне проговорих. И дългата разходка до къщата след това, когато чухме музиката, която ми беше изпратил в килията В недрата на Планината.

Отблъснах се от парапета и го подръпнах към моста, простиращ се над Сидра — и водещ към дома. Бях готова поне засега да оставя разговора за жертвите, които изискваше войната.