Анн от фермата „Грийн Гейбълс“
- Автор: Монтгомери Люси Мод
- Серия: Анн Шърли #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анн от фермата „Грийн Гейбълс“». Краткое содержание книги:
Разбира се, това трябва да е правилно. Марила знаеше най-добре и тя се грижеше за възпитанието й. Може би в това се криеше някаква мъдра, неразгадаема подбуда. Но положително нямаше да има нищо лошо да се позволи на детето да има една хубава рокличка, подобна на тия, каквито винаги носеше Дайана Бари. Матю реши да й подари рокля — това положително не би могло да се сметне, че е намеса там, където не му е работа. До Коледа оставаха само две седмици. С въздишка на задоволство Матю отвори всички врати и прозорци да проветри къщата.
Още на другата вечер Матю замина за Кармоди да купи роклята, решил да се отърве от най-лошото и да свърши работата. Това щеше да бъде, той предчувстваше, немалко изпитание. Имаше неща, които Матю умееше да купува и да се покаже не много лош купувач; но си знаеше, че ще бъде напълно в ръцете на търговците, когато се стигнеше до купуването на рокля за момиче.
След продължително размишляване Матю реши да отиде в дюкяна на Самюел Лосън, вместо при Уилям Блер. Разбира се, братът и сестрата винаги бяха отивали при Блер: то беше почти същото в съзнанието им, както да посещават презвитерианска черква и да гласуват за консерваторите. Но двете дъщери на Уилям Блер често обслужваха купувачите и Матю изпитваше истински страх пред тях. Би могъл да се справи с тях, но по такъв въпрос като сегашния, който изискваше обяснения и обсъждане, Матю трябваше да бъде сигурен, че зад тезгяха има мъж. Затова щеше да отиде при Лосън, където щеше да го обслужи Самюел или синът му.
Уви! Матю не знаеше, че при сегашното разширяване на дюкяна си Самюел беше взел и една продавачка; тя беше племенница на жена му и извънредно изискана личност — с коса, сресана в огромен помпадур над челото, големи, живи кафяви очи и широка зашеметяваща усмивка. Беше облечена изключително елегантно и носеше няколко гривни, които блестяха, тракаха и звънтяха при всяко движение на ръцете й. Матю се изпоти от смущение, още когато я видя в дюкяна, а тези гривни напълно го побъркаха с един замах.
— Какво мога да направя за вас тази вечер, господин Кътбърт? — запита госпожица Люсила Харис живо и подкупващо, като потупваше тезгяха с двете си ръце.
— Имате ли някое… някое… някое… ами, да кажа някое градинско гребло? — измънка Матю.
Госпожица Харис доби донякъде изненадан вид, и с право, като чу да я питат за градинско гребло по средата на декември.
— Струва ми се, че има едно-две останали — отговори тя, — но те са горе в килера. Ще отида да видя.
Докато я нямаше, Матю съсредоточи обърканите си мисли за ново усилие.
Когато госпожица Харис се върна с греблото и приветливо го попита „Нещо друго тази вечер, господин Кътбърт?“, Матю събра цялата си смелост и отговори:
— Ами, понеже ме подсещате, бих могъл също… да взема… тоест… да видя… да купя малко… семе за трева.
Госпожица Харис беше чувала да наричат Матю Кътбърт смахнат. Сега тя реши, че е напълно луд.
— При нас има семе за трева само напролет — отвърна тя надменно. — В момента нямаме никакво.
— О, да, разбира се… разбира се… вие сте права — запелтечи нещастният Матю, грабна греблото и тръгна към вратата. На прага се сети, че не го е платил и смутено се върна. Докато госпожица Харис броеше рестото, Матю повика на помощ остатъка на силите си за последен отчаян опит:
— Ами… ако не ви затруднявам твърде много… бих могъл още… тоест… бих искал да видя… да взема… малко захар.
— Бяла или кафява? — търпеливо попита госпожица Харис.
— О… ами… кафява — пророни едва чуто Матю.
— Ей там има едно каче — размаха гривата си към ъгъла госпожица Харис. — Имаме само това.
— Аз ще… ще взема двайсет фунта — каза Матю с избили на челото му капки пот.
Матю беше изминал половината път към къщи, преди да дойде на себе си. Това беше ужасна преживелица, но така му се падаше — мислеше си той, — щом се поддава на отстъпничеството да влиза в непознат дюкян. Когато стигна вкъщи, той скри греблото в помещението за сечива, но захарта занесе на Марила.
— Кафява захар! — възкликна тя. — Какво си се побъркал да вземаш толкова много? Нали знаеш, че никога не я употребявам, освен за овесената каша на ратая или за черна пита с плодове. Джеро го няма, а черната пита съм я направила отдавна. А тази захар и не е добра: едра и тъмна. Уилям Блер обикновено не държи такава захар.