Анн от фермата „Грийн Гейбълс“

Анн повдигна глава и й отговори сама:

— Не се плаши много, Марила. Ходих по гребена на покрива и паднах. Май че съм си навехнала глезена. Но, Марила, бих могла да си счупя врата. Хайде да погледнем нещата откъм по-розовата страна.

— Знаех си аз, че ще вземеш да направиш нещо такова, когато позволих да отидеш на гости — каза Марила рязко и свадливо, подтикната от облекчението си. — Внесете я тука, господин Бари, и я сложете на кушетката. Милостиви Боже, че то детето е припаднало!

Това беше вярно. Измъчена от болката, Анн беше загубила съзнание и така се изпълни още едно от желанията й.

Матю, повикан набързо от жътвата, бе веднага изпратен за лекар, и лекарят дойде, без да се забави, само за да открие, че нараняването е било по-сериозно, отколкото бяха предположили. Костта в глезена на Анн беше счупена.

Тази вечер, когато Марила се качи в източната таванска стая, където лежеше едно момиченце с пребледняло лице, от леглото я посрещна плачевен глас:

— Не ти ли е много жал за мен, Марила?

— Виновна си беше самата ти — каза Марила, дръпна щората и запали лампата.

— И точно заради това трябва да ти е жал за мене — каза Анн, — защото мисълта, че виновна съм си само аз, е, което прави нещата толкова трудни. Ако можех да хвърля вината върху някой друг, щях да се чувствам много по-добре. Но какво щеше да направиш ти, ако тебе те бяха подсторили да минеш по гребена на покрив?

— Щях да си стоя на земята и да ги оставя да си подсторват. Такава глупост!

Анн въздъхна.

— Но ти имаш такава воля, Марила. Не бих могла да понеса презрението на Джоузи Пай. Щеше да злорадства през целия ми живот. И си мисля, че съм била наказана толкова жестоко, та няма защо много да ми се сърдиш, Марила. Да припаднеш не било никак хубаво в края на краищата. А и от доктора ужасно ме боля, когато ми нагласяваше глезена. Няма да мога да ходя шест или седем седмици и няма да видя новата учителка. Тя няма вече да е нова, когато тръгна на училище. И Гил… всички ще ме изпреварят в клас. О, аз съм огорчена до смърт, но ще понеса всичко смело, само ти да не ми сърдиш, Марила.

— Хайде, хайде, не ти се сърдя — утеши я Марила. — Ти си дете без късмет, за това няма съмнение; но, както казваш, ще си го изстрадаш. А сега, помъчи се да хапнеш нещо за вечеря.

— Не е ли щастие, че имам такова въображение? — забеляза Анн. — То великолепно ще ми помогне да търпя, така се надявам, Марила.

През последните седем тягостни седмици Анн имаше пълно право да благословя въображението си. Но за това й помогна не само въображението. Тя имаше много гости и не минаваше ден без една или няколко съученички да се отбият да й поднесат цветя или книги и да й разправят за всичко, каквото става в младежкия свят на Авонлий.

— Всички бяха толкова добри и мили, Марила — щастливо въздъхна Анн в деня, когато можеше за първи път да закуцука из стаята. — Не е много приятно все да лежиш; но в това има и нещо хубаво, Марила. Тогава разбираш колко много приятели имаш. Ами че дори директорът Бел дойде да ме види, а той е наистина фин човек. Не е сродна душа, разбира се, но все пак много го харесвам и ужасно съжалявам, че някога съм критикувала неговите молитви. Сега вярвам, че той наистина е искрен в тях, само че е добил навика да ги произнася така, сякаш не е искрен в тях. Би могъл да го пребори, ако положи малко усилие. Аз се помъчих да направя моите лични малки молитви интересни. Той ми разправи всичко за онова време, когато си счупил глезена като момче. Наистина, много странно е да си представиш, че директорът Бел е бил някога момче. Дори и моето въображение си има граници, защото не мога да си представя това. Когато се мъча да си го представя като момче, виждам го е побелели бакенбарди и с очила, също както изглежда в неделното училище, само че малък. Е да, толкова е лесно да си представя госпожа Алан като малко момиченце. Госпожа Алан ме споходи четиринадесет пъти. Не е ли това нещо, с което да се гордея, Марила? След като съпругата на един свещеник има толкова много задължения! И тя е толкова приятен човек, който да ти дойде на гости! Тя никога не ти казва, че сама си виновна и че се надява сега да станеш по-добро момиче. Госпожа Линд винаги ми казваше това, когато идваше да ме види, и ми го казваше по един такъв начин, който ме караше да почувствам, че би се надявала да стана по-добро момиче, но не може да повярва, че наистина ще стана. Дори Джоузи Пай дойде да ме види. Аз я посрещнах колкото можех по-учтиво, защото мисля, че тя съжалява, дето ме е подсторила да мина по гребена на покрива. Ако бях се убила, на нея щеше цял живот да й тежи черното бреме на разкаянието. Дайана беше вярна приятелка. Тя идваше всеки ден да ме разтуши в моята самота. Но знаеш — о! — колко много ще се радвам, когато ще мога да отида на училище, защото са ми разправяли такива интересни неща за новата учителка. Момичетата всичките мислят, че е направо прекрасна. Дайана казва, че тя има най-чудесната руса къдрава коса и такива очарователни очи. Обличала се много красиво и буфаните на ръкавите й били по-големи, отколкото, на който да било друг в Авонлий. Всеки втори петък при нея има декламации и всеки трябва да декламира или да участва в диалог. О, то направо възхитително само като помислиш за него Джоузи Пай казва, че ненавижда това, но то е само защото Джоузи няма въображение. Дайана, и Руби Гилис, и Джейн Андрюс подготвят диалог, наречен „Сутрешно посещение“, за идущия петък. А в петъчните следобеди, когато нямат рецитали, госпожа Стейси ги извежда всички в гората за „ден на открито“ и учат за папрати, цветя и птички. А всяка сутрин и вечер имат физкултурни занятия. Госпожа Линд казва, че никога не е чувала за подобни неща и всичко това е само защото имаме жена учителка. Но аз мисля, че това трябва да е великолепно и, вярвам, че ще открия в госпожица Стейси сродна душа.