Скитник броди по света

Но това видение, което едва не извика сълзи в очите ми, изчезна бързо. Стаичката беше друга, а и самият аз бях друг. Наоколо ми миришеше ужасно на лук, а шавнех ли, сепваха ме страшни болки от раменете, та чак до свивките на краката. Личеше си, че оня Пейре беше яко поработил.

Скоро разбрах откъде идеше противната миризма. Гърбът ми до кръста беше обложен с дебел слой кълцан лук. Тази каша беше стегната с рунтава овча кожа, чиито краища бяха вързани на гърдите ми. Догади ми се, бях отвикнал от тия неща. Къде в замъка на Людовик можех да видя прясно одрани овчи кожи и да мириша кълцан лук! Тия неща ги имаше сигурно, но в готварниците, които се намираха в дъното на външния двор. През четирите години, докато бях в замъка, кракът ми не беше стъпвал там.

Като преодолях отвращението си, взех да обръщам глава насам—нататък, за да огледам по—добре мястото където бяха ме прибрали. На отсрещната страна имаше също такава купчина слама, покрита с кълчищна черга като моята. В ъгъла бяха накамарени свитки дебели въжета и няколко самара с кожени превръзки за носене на товари. Бяха ме прибрали в някоя от къщурките на пристанищните носачи. Стана ми чоглаво от сиромашията бях я забравил вече; оброних глава и тогава зърнах д| самото възглаве, положени върху чиста бяла кърпа, комат черен хляб и няколко сушени смокини.

Какви ли лакомства не ми даваха в замъка за закуска, но нито веднъж душата ми не беше се затрогвала така, както пред вида на тази сиромашка храна! Гърлото ми сякаш се сви и в очите ми започнаха да парят сълзи. О, да бъде благословена добрата ръка, предложила ми тоя комат хляб! Да бъде благословено сърцето, решило да ме зарадва с шепата смокини! Притиснах лице към сламената възглавница и заплаках.

От дете не бях плакал. Ето че в света имаше освея изроди като Пейре и истински човеци! Плачех и благодарях на бога, че не ми беше отнел вярата в доброто. После, когато сълзите ми секнаха, в душата ми като че ли повя леден вятър и аз се запитах откъде идеше злото в моя живот. Какви грехове бях сторил, с какви свои деяния бях нарушил светата правда, с какво бях разгневил бога! Какви святи закони бях престъпил, за да ме изтръгне бог от родното ми място, да умъртви без време родителите ми и близките ми и да ме подложи сега на такъв позор, какъвто търпят най—долните люде, крадците и насилниците. Нали окото на бога вижда всичко, нали божието ухо лови всеки звук, всяка дума — как е могъл тогава всевишният да се припознае и да ме вземе за окаян грешник?

Невъзможно беше бог да греши.

Тогава ми мина през ум: да не би пък аз да съм грешил несъзнателно?

Припомних си десете божи заповеди. Никога никого не бях лъгал, нито мамил. Едно копче не бях откраднал. Името божие съм споменавал от дъжд на вятър. Вярно е, убивал бях, когато ни нападнаха латинците, но аз не започнах пръв, те започнаха. Те скочиха отгоре ни, а аз само се вардех. Да вардиш от разбойници себе си, близките си и земята, на която си се родил — това не е грях. Нима Давид е извършил грях, като е утрепал Голиат? Не съм и прслюбодействувал. Ходех при момичета, но нито аз бях женен, нито те бяха омъжени. Нито една божа заповед не бях престъпил. Защо тогава ме наказваше господ? Защо ми изпращаше зло?