Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
Колко ли мъже носеха тази пищна мебелировка от Маткасен, мислеше Джеръл с отвращение. Колко мъже, които можеха вместо това да носят оръжие, храна или лекарства?
Нарин би презряла такива удобства, ако хората около нея не можеха да ги имат. Въпреки че в друго време и на друго място, в такъв халат като този на Ксиант — мек, копринен, почти прозрачен…
Той се отърси от тези мисли и сви рамене уж напълно безразлично:
— Така ми казаха и на мен.
— И не си загрижен? — една прекрасно извита вежда се повдигна леко.
— Тя е на служба — Нарин би разбрала и простила неговата престорена грубост. Освен това тя никога нямаше да научи и той нямаше да има възможност да й каже.
Ксиант се засмя, явно убедена, че знае точно какво има предвид той.
— Жесток си, войнико. Малката вестоноска си отиде, без дори да помирише задълженията си — и тя пак се усмихна двусмислено. — Ела — каза златокосата красавица и посочи възглавниците. — Уморих се от всички тези разговори за война и боеве. Нека си налеем вино и поговорим за по-приятни неща.
Джеръл избра една възглавница по-далеч от Ксиант, а не тази, която му посочи. Тя не каза нищо, само му подаде чашата с вино. Когато той наведе глава над чашата според традиционната наздравица в Ерандейн, не можа да се въздържи от мисълта колко хубаво би било да има малко наретиански душевен прах. Само една щипка от този стимулатор — строго забранен на четиристотин и седемнадесет планети и изключително внимателно контролиран на Аркана, където се произвеждаше, щеше да е достатъчна да измъкне от нея всичко, което знаеше за Сантар.
— Звероподобните ли ви тревожат? — попита той. Какво да направи, за да обърне разговора към изчезването на Сантар.
— Тези диваци! — очите на Ксиант заблестяха яростно. Китката й стисна чашата и тя бързо отпи голяма глътка от силното вино. — Мога да се справя с тях! Ще ги науча аз тях!
Джеръл се почуди дали не му се привидяха бягащи сенки в очите й. Сенки на съмнение или на страх? И не трепна ли, макар и лекичко ръката й? В мъждукащата светлина на свещите не можеше да бъде сигурен. Не бяха ли подозренията на Нарин верни все пак?
— И как ще направите това, Милейди? — той отпи една глътка вино.
„Ще ги науча“ беше странен израз, когато се отнасяше за съществата, които Джеръл видя, когато пътуваха от Маткасен за Калинден, същества, способни на разрушенията и жестокостите, които видя откак напуснаха Калинден.
— Не могат… — Ксиант прехапа устни и млъкна. Усмихна се, но усмивката й беше насилена и изкуствена. — Няма значение.
Тя се облегна на възглавницата и така, полуседнала и леко наклонена на една страна, отпи още веднъж — този път бавно и внимателно. — Ела, войнико. Защо да си губим времето с такива разговори? Нека поговорим за нещо по-интересно.
— Например?
— Нищо ли не ти идва наум?
Беше невероятно как е възможно настроението на тази жена да се мени толкова бързо. Сега беше нежна, съблазнителна, предлагаща, без да обещава, и все пак далечна.
— Какво предлагате вие?
— Хмммм — Ксиант се размърда и се облегна на лакът, за да се приближи към него, и обърна глава така, че косата й падна като златна завеса и скри наполовина лицето й. — Кажи ми какво те доведе тук? Чудя се! Не си като пътуващите наемни войници, които съм срещала.
— Много от тях ли сте срещали, Милейди?
— Достатъчно — каза тя бавно и в интонацията й имаше много повече смисъл, отколкото думата можеше да изрази. — Но аз те попитах нещо. Защо си тук?
Джеръл остави чашата си на килима и също се наведе към нея подпрян на лакът. Можеше да се окаже погрешно, но вече бе решил как ще се държи с нея.
— Дойдох да търся брат си — отговори той. — Изчезна преди няколко месеца. В Маткасен. Казваше се Сантар.
Дали веждите й не се свиха намръщено? Не можеше да бъде сигурен с тези разпилени коси по лицето й.
— Нима?
— Прилича на мен. Сини очи, къдрава коса. Но по-нисък и по-слаб.
Ксиант сви рамене.
— Сините очи не се срещат често. Колкото до останалото… Има хиляди такива.
— Наистина, Милейди — каза меко Джеръл, като се наклони още по-близо към нея. — Но не и сред тези, доколкото ми е известно, с които сте спали напоследък.