Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
Освен това, така нямаше да има повече неловки срещи. Досега не беше й казал нищо, за което да съжалява или което не е мислил. Трябваше просто да я изхвърли от съзнанието си и да се заеме с търсенето на Сантар, без да се тревожи за нейната безопасност или за неоспоримата й способност да го обърква с присъствието си.
Джеръл се облегна на скалата зад гърба си. Беше избрал специално това място за нощуване, така че скалата да отразява топлината на огъня и да го предпазва от неочаквано нападение в гръб.
Сантар. Джеръл тръгна в този безумен поход с надеждата да научи нещо за брат си. И какво постигна? Съвсем нищо.
Имаше ли някакъв намек, някаква следа, която е пропуснал, когато възприе записите от пръстена? Джеръл се намръщи. Прекалено рисковано беше да влезе в контакт със записите тук в лагера. Но пръстенът оставаше единствената връзка с този брат, когото не беше виждал от години.
Джеръл се огледа наоколо. Нямаше никой наблизо. Беше се погрижил да се разположи по-далеч от другите войници. Преди да заспи можеше да премести сламеника си още по-настрани.
Доволен, че никой не можеше да го види, той извади от скритото отделение на колана си пръстена, все още нанизан на ланеца. Пръстенът беше толкова обикновен — проста халка и голям записващ минерал. Джеръл го завъртя между пръстите си. В микровълновите кръгове на камъка бяха заключени последните месеци от живота на брат му. Странното беше, че пръстенът му напомняше не за Сантар, а за Нарин. На кого го носеше? Кой и защо го пращаше?
Нарин. Като магическа дума името й извикваше чертите й сред пламъците на огъня. Един горящ въглен разпръсна стотици искри и той чу смеха й. Заедно с искрите смехът й литна и изчезна в нощта.
Целият лагер около него беше заспал. Чуваха се само от време на време стъпките на стражите и тихото прашене на огъня. Джеръл се облегна на твърдата студена скала. Над него в нощното небе светеха звездите.
Какво щеше да стане, ако й каже кой е и какъв е? Да й даде възможност да реши сама дали може да приеме неговия начин на живот? Можеше да й предложи звездите. Тя имаше достатъчно смелост да посрещне такова предизвикателство.
Докато наблюдаваше далечните светлини, обгърнат от тъмната и студена нощ, той изведнъж се почувства отделен, сякаш бе отскочил в необятното пространство над земята, като изстреляна стрела, която не можеше да се върне, без никаква надежда да се забие в земята.
Къде е тя сега? Беше ли в безопасност? Мислеше ли за него? Проклинаше ли го? С всяка стъпка тя се отдалечаваше от него физически. Дали се отдалечаваха и чувствата й? Или и тя като него виждаше образа му в нощта?
Погледът му се спря на пръстена, който още бе в ръката му. Той беше само един предмет от метал, камък и микровълново електричество. В него нямаше нищо магическо, нищо неразбираемо. Дори не беше неин, а по някакъв странен начин го свързваше с нея и с това, което бяха преживели.
Джеръл бавно прехвърли ланеца през главата си и го пъхна под ризата си. Пръстенът беше всичко, което му остана от нея. Пръстенът и спомените му.
— Милейди! — Джеръл наведе глава за поклон, за да не види Ксиант гнева, който блестеше в очите му. Беше прекарал още един безполезен ден, влачейки се с войската в безплодни опити да научи нещо за Сантар, и почти заспиваше, когато един от стражите й дойде да го извика. Неочакваната покана го накара набързо да изгаси огъня и да дотича като тренирано пале, привикано от господаря си.
Независимо от това колко полезна можеше да е срещата му с нея, тази вечер той не беше в настроение да вниква в игрите й. Насили се да потисне гнева си. Трябваше да използва всяка възможност, която се появи, независимо от чувствата си.
Той чу как зад гърба му входната завеса се спусна и отдалечаващите се стъпки на слугите и стражите. Заповедта на Ксиант да я оставят сама беше в негова полза.
— Е, войнико.
Странно как тази жена успяваше само в една дума да вложи толкова неизречени и сладостни обещания, толкова изкушаващи видения. Изкушаващи за много мъже. Джеръл се изправи.
— Моите стражи ми доложиха, че твоята малка приятелка, вестоносец на Калинден, вчера е напуснала лагера. Без дори да ми се обади! — тя прекоси шатрата и застана пред него. Полите на халата й се разпиляха по тежкия килим, който покриваше пода на шатрата.
Джеръл огледа малката, но отрупана с луксозни вещи шатра. В единия ъгъл бяха струпани големи, приканващи възглавници, без съмнение предназначени за легло и за седене. От всички страни се спускаха тежки завеси, които едновременно предпазваха от студа и създаваха впечатление, че човек се намира в будоар, а не в шатра насред военен лагер. До възглавниците бе разположена малка сгъваема маса. На нея имаше поднос с две чаши и отворена бутилка вино. Малки, красиво орнаментирани метални фенери се спускаха от колоните на шатрата в четирите ъгъла. Свещите, които горяха в тях, хвърляха мека жълтеникава светлина.